Брат ми остави жена си на мен — и аз я пазих като зеницата на окото

Стефан замина за Кабул в един мокър ноемврийски вторник. На летището във Варна духаше вятър, който подмяташе пликчета от банички, а аз стисках в джоба си смачкана опаковка от дъвка, защото не знаех кво да кажа. Той ме дръпна настрани, докато Елена отиваше до тоалетната — вече в осмия месец, ходеше леко разкрачена, като пате. „Гошо — рече ми, — знаеш, че там е месомелачка. Ако нещо стане… ти си ѝ човекът. Обещай ми, че няма да я изоставиш.“ И аз обещах. Кой не би обещал на по-големия си брат, който цял живот те е вадил от калта?

Два месеца по-късно Елена роди момиченце в болница „Света Анна“. Беше дванайсет и половина през нощта, а аз чаках в коридора с една изстинала пица и слушах как някакъв мъж от съседната стая спори с регистратурата за здравна книжка. Когато сестрата излезе и каза „момиче, три кила и двеста, майката е добре“, аз просто седнах на пластмасовия стол и пуснах една сълза, без да искам. След това се обадих на Стефан по сателитния телефон, който ни беше дал. Връзката прекъсна три пъти, докато му кажа, че има дъщеря. Той се разсмя нервно и извика: „Гошко, пази ми момичетата!“

После отидох в апартамента им в „Левски“ — панелка, четвърти етаж, миризма на нафталин и бебешка пудра. Елена още беше в болницата, та дочаках да я изпишат. Купих кошче, пелени, шише със затоплячка за кола, защото си мислех, че ще пътуват. Сложих в хладилника баница със сирене от онази пекарна „Братя Димови“ на ъгъла, дето я правеха с готови кори, но ставаше мекичка като гъба. Когато влязоха вкъщи — Елена с бебето на ръце, още леко пребледняла, аз ѝ подадох чинията. Тя ме погледна и каза: „Ти да не си се побъркал? Слагаш ми баница като за Великден.“ „Великден е чак след три месеца — отвърнах. — Сега ще ядеш, че да имаш мляко.“ Тя се засмя така, както смее човек, който не е спал две денонощия.

И тръгна… обикновен, лепкав делник. Аз си бях фризьор — работех в един салон на булевард „Мария Луиза“, от десет до седем. След работа отивах у тях. Момиченцето го кръстиха Йоана, но вкъщи си я викахме Йончето. Аз я къпех в неделя, докато Елена переше чаршафите. Научих се да приготвям пюре от тиква с морков и да разпознавам кога плачът е от колики, а кога — от зъби. Понякога лягах на дивана в хола, защото Йончето беше болна и не исках да оставя Елена сама посред нощ, ако температурата скочи. Никой не го е искал; просто така се случи — един ден си забравил четката за зъби, на другия си оставил чист анцуг, и изведнъж шкафчето в банята вече е разделено на три.

Стефан звънеше рядко. Веднъж на две седмици, понякога на месец. Гласът му беше все по-далечен, все по-къс. „Жив съм, вие там как сте?“ А Елена му разказваше за първи стъпки, за паднало бурканче, за това как Йончето нарекла съседа чичо Гого — тоест мен. И аз чух по телефона как брат ми преглътна някак сухо. „Чичо Гого значи. Е, браво на теб, братле.“ И затвори.

След тая случка се опитах да скъся разстоянието. Започнах да идвам през ден, не всеки ден. Измислих си спешни поръчки в друг квартал, някаква жена, с която уж се виждах. Глупости. Елена нищо не каза. Просто един ден ме посрещна с баничка и айрян, както си правеше вече обикновено, и ми рече: „Няма нужда да бягаш. Той знае, че си тук. Ти ни спасяваш.“ И се разплака, без глас, само раменете ѝ се тресяха.

Тогава за първи път усетих как нещо в мен се преобръща — като мебел, която са преместили, докато си спал, и на сутринта се блъскаш в нея. Стоях на прага с баничката, а тя плачеше, и ми се искаше да я прегърна, ама не го направих. Вместо това отидох до мивката и сложих чайника да заври. Налях ѝ чай от лайка и го оставих на масата. Пръстите ми докоснаха ръба на чашата, после се отдръпнах, като че ли пареше повече от водата.

Минаха още две години. Йончето проходи и вече можеше да брои до десет, пропускайки шестицата. Стефан бе обявен за изчезнал безследно при нападение на конвой северно от Кабул. Получихме писмо от Министерство на отбраната, подпечатано сякаш с ютия. Елена го прочете на кухненската маса и го пъхна под месомелачката. После продължи да бели картофи. Аз мълчах. Кво да кажеш?

Още шест месеца живяхме в мъгла. После Елена извади от шкафа един стар плик с документи и каза: „Ще подам молба да го обявят за починал. Нали за Йончето трябва решение за наследството там…“ Говореше делово, но ръцете ѝ изтръскаха плика, сякаш пълнеше с мокри крилца. Аз кимнах и отидох да си пусна телевизора, но не го включих, само стоях с дистанционното.

Цялата тая административна лудница отне месеци. Когато най-сетне излезе решението, аз предложих на Елена да се оженя за нея. Не на коляно, не с пръстен, а в банята, докато тя решеше Йончето преди лягане. „Елено, можем просто да го направим. Без сватби, без нищо. Аз и бездруго съм тук.“ Тя спря среса и ме погледна през огледалото. Мълча осем удара на сърцето ми, после каза: „Дори костенурка, като я обърнеш по гръб, поне мърда. Ти какъв си?“ Аз усетих как ушите ми пламват. „Човек, дето иска да спи в собственото си легло до жената, която… която…“ — и си замълчах, защото думата „обича“ беше тежка като чувал с картофи и щеше да счупи нещо.

Тя остави среса и се обърна. „И аз искам. Просто ме е страх да не би всичко това да е… неблагодарност към Стефан. Нали разбираш?“ Разбирах. И затова отложихме.

Дойде осми март. Бях купил мартеници и за двете — на Йончето с Пижо и Пенда с мъниста, на Елена — червено-бяла прежда, която сама си беше избрала от сергията до Общината. Отидохме в Морската градина, духаше оня луд варненски вятър, дето ти пъха сол в очите, а ти се смееш без причина. Йончето тичаше напред с надуваема рибка. Изведнъж Елена спря и посочи една пейка под акациите — там седеше мъж с избеляла униформа и слънчеви очила, въпреки че небето беше като размито кафе. Мъжът свали очилата и аз познах брат си. Стефан. Жив. Отслабнал с двайсет кила, с прошарени коси и нещо странно в лявата ръка — китката му беше в скоба, пръстите не помръдваха.

Елена пусна мартеницата си. Плисна я на бетона, а вятърът я търкулна под пейката. Стефан се наведе бавно, както правят хората с гръбначна травма, и я взе. „На мен ли? — попита той с глас, по-сух от пустинен вятър. — Че аз дойдох чак сега, вие сте си свили гнездо. Разбрах за решението… за мъртвия Стефан. И видях брат ми как гледа жена ми. И се питам — обеща ли да я пазиш, или да ми вземеш всичко?“

Хората около нас забавиха крачка. Някакво дете спря да яде захарен петел и зяпаше. Аз стоях и не усещах студ. Елена направи крачка напред и каза нещо, което не очаквах: „Ти го остави при мен като куче пазач. И той пази. А сега искаш да го накажеш, че не е умрял заедно с теб? Че не е спрял да диша, докато теб те нямаше?“

Стефан стана от пейката. Движеше се като строшен автомат. Мина покрай мен и се спря пред Елена. Подаде ѝ мартеницата обратно и рече тихо, почти в ухото ѝ, но аз го чух: „Няма да ви съдя. Просто дойдох да видя дали дъщеря ми помни лицето ми. Оня чичо Гого дали ѝ е показал поне снимка.“ Обърна се към Йончето, което все още стискаше рибката и гледаше непознатия чичко с любопитство, примесено с боязън.

Той клекна трудно, като стенеше. Извади от джоба си нещо — малко дървено конче, резбовано на ръка явно по време на дългите нощи в плен. „Това е за теб, Йонче. Аз съм татко.“ Момичето погледна кончето, после мен, после майка си. И каза високо, с онзи детски фалцет: „Татко ми го праща всеки месец пари за плодовите сокчета. Чичо Гого ми каза. Ти не си татко.“ И се скри зад крака ми.

Стефан остана клекнал с протегната ръка. Аз видях как челюстта му трепна. Не каза нищо. Само остави дървеното конче на пейката, изправи се с мъка и тръгна по алеята към изхода на Морската градина. Вървеше приведен срещу вятъра, лявата му ръка висеше безпомощно.

Елена понечи да извика нещо, но аз я спрях с докосване по рамото. После изтичах след брат си. Настигнах го пред будката за понички. „Стефане, чакай! Тя е на пет години, не разбира. Ти си ѝ баща.“ Той се обърна, лицето му беше мокро, макар да не валеше. „Баща е този, дето я е водил в градинката с червената пързалка, Гошо. Дето е ставал нощем да ѝ мери температурата. Дето е научил жена ми пак да се смее. Аз съм просто някакъв мъртвец, дето са го объркали с живите.“ И продължи да върви, без да се обърне.

Стоях до будката и гледах как гърбът му се смалява в далечината. Отвътре миришеше на пържено тесто и захар. Детето с петела мина покрай мен и каза на майка си: „Мамо, защо онзи чичко плачеше, като не го удариха?“ Майка му го смъмри и го дръпна. После дойде Елена с Йончето, хвана ме за ръката, която още висеше. Пръстите ѝ бяха студени, а мартеницата — пак завързана около китката ѝ.

— Ще идеш ли при него? — попита.

— Не знам. Може би утре. Трябва да осмисля дали да го поканя на вечеря, или да го замразя окончателно с документи, — отвърнах аз.

Йончето подръпна ръкава ми и посочи пейката. Кончето още стоеше там — самотно, с протрита грива от нож. Пуснах ръката на Елена, върнах се и го прибрах в джоба си. Дървото беше топло от слънцето, макар че слънце нямаше. Прибрах го и тръгнахме към вкъщи, а вятърът все духаше, сякаш искаше да измете всичко казано.

Вечерта, докато Йончето спеше, Елена приготви мусака с три вида месо и остави една порция в хладилника, покрита с фолио. Без да ме пита. А аз набрах номера на брат ми, който бях запазил преди пет години, и го оставих да звъни. Никой не отговори. Но на следващия ден апартаментът миришеше на кафе с кардамон — така го правеше Стефан някога. И когато погледнах през прозореца, той стоеше на тротоара пред блока, загледан в нашия балкон. В дясната си здрава ръка държеше пликче с локум.

Слязох по чехли. Подадох му дървеното конче. Той го взе и го стисна до побеляване на кокалчетата.

— Мусаката още е топла — казах. — Качи се горе. Само не плаши детето с тия очила, че много приличаш на шпионин от старите филми.

Той вдигна глава. Слънцето се показа за миг иззад облаците и освети трите етажа до балкона, където Елена стоеше с Йончето на ръце и му махаше с мартеницата. Брат ми въздъхна, пъхна локума в джоба ми и прекрачи прага на входа. Асансьорът пак беше развален, затова се качихме пеша — аз водех, той ме следваше със затаен дъх, като човек, който се връща не у дома, а в спомен.