Прокълтата Омега

В квартала я наричаха Бялата акула. Дълга, ниска, с хищна муцуна и боя, която още блестеше, стига да не валеше. Опел Омега, две и четири, автоматик. От онези коли, дето ги караш, и забравяш какво е умора — по магистралата сякаш просто се носи над асфалта. Е, винаги има едно „ама“, нали така?

Моята Омега беше болна. Обажданията започваха винаги еднакво: „Здравейте, още ли продавате колата?“ — „Да, разбира се. Заповядайте да я видите.“ После — като по ноти.

Първият път сложих обявата в мобиле.бг в девет вечерта. До полунощ — седем обаждания. Късмет, викам си, ще я продам за три дни. На сутринта паля двигателя, а той… кашля. Не пали, не вдига обороти, просто трака и умира. Светва лампата на двигателя като подигравка. Оказа се — ангренажна верига. Двеста и осемдесет лева, три дни в сервиза при майстор Румен.

— Е, госпожо, тая верига и без туй беше за смяна — рече Румен и ми подаде фактурата с леко съжаление. — Поне вече е направено.

— Да, ама аз не исках да я правя, Румен. Исках да я продам.

Той само сви рамене. Майсторите са свикнали с такива драми, все едно ги слушат по радио.

Свалих обявата. Качих я пак, след като си взех колата. Нови снимки, нова цена — с триста лева отгоре, че нали се надявах да си върна част от ремонта. Обади се човек от Бургас — шофьор на тир, търсел кола за жена си. Гласът му звучеше уморен, премерен. Каза, че тръгва след два дни и ако колата е както съм я описала, взима я веднага.

Два дни. Два дни, в които колата стоеше паркирана пред блока в „Тракия“ и аз я гледах от балкона като болен домашен любимец, който всеки момент може да направи нещо. Час преди купувачът да позвъни от бензиностанцията на Шел на входа на Пловдив, реших да я заредя. Като жест, разбирате ли — пълен резервоар и една усмивка.

На светофара на Колежа нещо изхруска. После колата потрепери. После просто… отказа да смени предавка. Автоматичната кутия. Четири хилядарки ремонт, ако съм готова да чакам части от Германия две седмици.

Шофьорът от Бургас не дочака. Не го виня. „Успех с продажбата“ — написа ми в съобщение. Точка. Дори запетая не сложи.

След кутията дойдоха по-дребни неща, но също толкова навременни. Като подредени от някой с особено чувство за хумор. Горивна помпа, точно когато нов купувач идваше с механика си. Стелка на багажника, която реши да спре да работи в деня на огледа. И накрая — климатикът, който духна топъл въздух в лицето на едно много ентусиазирано момче от Карлово.

Карловското момче беше последният ми опит за здрава продажба. След него просто спрях да вдигам телефона. Ало, ало — не, благодаря, не продавам. Ама защо обявата още стои? Защото, господине, вие колата не я купувате, вие просто сте статистика в нейния график.

Седях на бетонната ограда пред гаража на баща ми, хапвах баница от „Фурна Вкус“ и гледах Омегата. Вече бях наляла в нея колкото струва. Може би повече. От старата кола на дядо беше останало само шасито и спомените. Дядо я беше карал петнайсет години — с нея возеше череши от село, с нея ме взе от родилното, с нея отиде и на последния си път, метафорично казано, защото в линейката вече беше.

— И ся, какво? — попита ме собственият ми глас, докато троших кората на баницата в скута си. — Още два ремонта и ще е чисто нова. И ще струва колкото… чисто нова, но без да е.

Майка ми се появи на вратата на гаража. Беше се увила в стария пуловер на дядо — онзи, дето той твърдеше, че още не е за изхвърляне, макар че лактите му светеха.

— Елено, тая кола яде повече пари от внуците ти — каза тя и се подпря на рамката.

— Нямам внуци, мамо.

— Ако продължаваш така, и кола няма да имаш, дето да ги вози.

Думите й увиснаха във въздуха, смесени с миризмата на нагорещен асфалт и нещо сладко откъм съседския двор. Може би липа. Може би просто лятото влизаше в роля.

Онзи ден реших. Взех си един кабриолет Пежо от автокъща на „Кукленско шосе“. Дребен, шумен, без претенции. Просто кола за работа — до офиса в Широк център и обратно. Нищо, което да те накара да се обърнеш, нищо, което да те вкара в разговор с непознат на светофар. Идеално.

А Омегата остана. Стоеше в гаража на баща ми, покрита с одеяло, което беше служило за пикници, преди още да имам книжка. Между одеялото и покрива имаше прах, сухи листа, паяжина. И едно гнездо на лястовичка, но това дойде по-късно.

Една събота сутрин, докато си пиех кафето на пейката пред гаража, спря микробус. Стар Мерцедес, избелял, така че от оранжев беше станал някакъв болно прасковен. От него слезе дядо — истински дядо, на около седемдесет, с очила, вързани с ластик и карирана риза, изпрана толкова пъти, че шарката почти липсваше.

— Извинете, вие ли продавате Опела? — попита той и кимна към открехнатата врата на гаража, откъдето се подаваше задницата на Бялата акула.

— Ами — казах и оставих чашата на земята. — Продавам. Но да ви предупредя…

— Знам, знам — прекъсна ме той и махна с ръка, все едно гонеше муха. — Автоматик, стара дама, иска си грижи. Четох обявите. И четирите. Разбрах, че не се е продала.

— Четирите?

— Е, вие сте я пускали няколко пъти, госпожо. Всяка с различна цена. Човек, който е вдигал две деца с такива коли, не ги пропуска.

Замълчах. Той заобиколи колата, внимателно, без да я пипа. Спря се пред предната дясна гума, после пред задната лява. Като ветеринарен лекар, който оглежда кон. Отвори вратата на шофьора и я затвори, без да влиза.

— Мирише на мъж — каза той.

— Това имате предвид като комплимент ли?

— Имам предвид, че колата помни стария си стопанин. Седи си тук и чака нещо — той се обърна към мен, а очите му зад дебелите стъкла изглеждаха уголемени, по детски сериозни. — Не ви трябваха парите, нали?

— Не беше въпросът в парите.

— В какво тогава?

Въпросът увисна. Не като онези дребни въпроси от обявите за цена и регистрация — а като нещо, което само определен тип хора могат да зададат. Хора, които са вдигали деца с такива коли.

— В това, че всеки път се чупеше точно преди продажбата — казах. — Сякаш нарочно. Сякаш не иска да си тръгне.

Старият мъж бръкна в джоба на ризата си, извади носна кърпа — сгъната, изгладена — и забърса праха от бронята. Без да бърза. Без да се страхува, че ще се изцапа.

— Те не искат. Омегите. Обичат едни ръце. Моята беше комби, деветдесет и четвърта. Имаше дупка на тавана от жълъд, паднал по време на буря. Не я запълвах — през нея гледах звездите, докато децата спяха на задната седалка.

— И какво стана с нея?

— Продадох я. За без пари. На един младеж, дето каза, че ще я оправи. След три месеца я видях на автоморгата. Исках да си я взема обратно, но вече имаше нов номер и… — той замълча и погледна покрива на Омегата, сякаш търсеше нещо. — Просто не беше моята.

Вратата на къщата изскърца. Майка ми подаде глава, видя ни и се скри обратно. Знаех какво си мисли: приказки за коли в събота сутрин. Но на мен ми беше хубаво.

Седяхме двамата на пейката — аз с изстиналото кафе, той с ръце в скута и с гръб към гаража. Говорихме за дядо. За черешите, за миризмата на бензин по ризата му, за начина, по който палеше колата и я оставяше да диша пет минути, преди да потегли. После аз замълчах, а той пое.

— Не идва за цялата кола — каза старият човек и кимна към Омегата.

— Моля?

— Идва за повод. Да остане тук. Не ви трябват още ремонти. Трябва ви някой, който я кара не за да стигне някъде, а за да е в нея.

Засмях се, но звукът излезе някак кух. Отвътре, откъм двора, се чу тракане на съдове — майка ми решеше нещо кухненско, за да не излезе да пита.

— Вие да не сте психолог? — попитах.

— Не. Просто вдигах деца с такива коли.

Плати ми точно толкова, колкото бях дала за Пежото. Сума, която дори не беше кръгла — хиляда шестстотин и четиридесет лева, все едно ги беше смятал в момента, докато гледаше бронята. Подписахме договора на капака на микробуса му, който скърцаше при всеки натиск. На клаузата за „скрити недостатъци“ той просто написа с дребен почерк: Няма. Колата си каза всичко.

Докато палеше двигателя, наведох глава през прозореца. Нещо в гърлото ми беше заседнало — може би въпрос, но не исках да го задавам. Той разбра и без думи.

— Няма да я продавам — каза старият човек и превключи на скорост, с онова плавно движение, което само старите шофьори помнят. — Ще я карам до морето. Още не е виждала морето, нали?

— Не. Дядо казваше, че на Омегата соленият въздух не ѝ понася.

— А, това е било за старата Омега. Тая вече е нова. Нали ù сменихте всичко?

Изсмя се — кратко, с глас от гърдите — и потегли надолу по улица „Бреза“. Бялата акула потъна в завоя, после още един, и после остана само следата от гуми върху чакъла пред гаража.

Майка ми излезе най-накрая, с кърпа в ръка и с онзи поглед, дето значи „не питам, но ми кажи“.

— Продаде ли я?

— Не — казах и вдигнах парите от капака на микробуса, дето ги бяхме забравили в бързината. — Подарих я. Някак си.

Тя не разбра. Може би щеше да разбере по-късно, когато видеше, че спрях да чета обяви за коли и започнах да гледам билети за Несебър. Може би не. Но онова одеяло от пикниците още стои в гаража — празно, леко избеляло и някак странно на място, сякаш чака следващия път.