Куче на име Вихър и двор на улица “Струма” 14, Перник

Вихърът тук духа откъм каменоломната, чак до двора на баба Цвета го носи, и мирише на прах и на изгоряло от съседската печка за скара. Кучето лежи до портата от девет сутринта. Казва се Барон, дванайсет години е, единият му преден крак не се огъва добре, но той пак сяда точно там, откъдето се вижда пътната врата.

Внучката Ели дойде преди три седмици. Не на гости — с два куфара и с папка документи, защото баба Цвета вече не помнеше кой ден е и колко пъти е пила хапчетата. Ели остави работата си в Пловдив, остави наем за апартамент, който продължаваше да плаща, и се премести в тази къща с двор, обрасъл с невен, и с куче, което не я познаваше.

Първата седмица Барон не я допускаше на трийсет сантиметра. Ръмжеше тихо, не злобно — просто пазеше. Пазеше старицата, която седеше на верандата с одеяло на коленете и питаше по десет пъти на ден дали синът ѝ Georgi ще дойде довечера. Георги, бащата на Ели, беше починал преди осем години. Никой вече не го поправяше.

— Той чака теб — каза съседката Марийка през оградата, кимна към кучето. — Откакто баба ти спря да излиза сама, само него слуша.

Ели не спореше. Носеше вода, готвеше боб на печката, вечер сядаше на прага и говореше на Барон, докато той не престана да се отдръпва. На петнайсетия ден кучето сложи глава в скута ѝ, докато тя белеше картофи, и остана така половин час, без да мърда.

Проблемът дойде откъм чичо Стоян — по-малкият брат на баба Цвета, живееше в Радомир, на четирийсет минути с колата. Идваше веднъж месечно, винаги в неделя следобед, винаги с торба портокали, които никой не ядеше. На третото посещение седна на кухненската маса и извади лист.

— Пълномощно — каза направо. — За къщата. И за сметката в банката. Сестра ми вече не е в състояние да управлява нищо, ти го виждаш по-добре от мен.

— Тя има мен — отвърна Ели. — Не ѝ трябва пълномощно, трябва грижа.

— Грижата струва пари, Ели. А аз плащам лекарствата ѝ от два месеца.

Това беше лъжа с половин истина в себе си — Стоян наистина беше купил веднъж кутия хапчета за налягане, деветнайсет лева и петдесет стотинки, Ели помнеше бележката, защото я намери смачкана в чантата на баба си. Извади я същия следобед и я сложи на масата пред него, без да казва нищо повече. Стоян прибра листа с пълномощното обратно в джоба си и не го извади цели два месеца.

После дойде другото. В края на август баба Цвета падна в банята — не тежко, само натъртване на бедрото, но лежа три дни. Стоян се появи на четвъртия ден, вече не с портокали, а с адвокат от Радомир — млад мъж с папка от изкуствена кожа, който говореше учтиво и бързо за "настойничество" и за "интерес на подопечния".

Барон не го пусна по-близо от портата. Изправи се, макар кракът да го болеше, застана между колата и стъпалата и лаеше, докато Стоян не се качи обратно в автомобила. Адвокатът остана до оградата, повика Ели настрана.

— Ако не подпишете доброволно прехвърляне на пълномощия до края на месеца — каза той тихо, — чичо ви ще заведе дело за поставяне под запрещение. Ще твърди, че вие сте я изолирали. Че не я водите на лекар. Че живее в мръсотия.

Ели погледна двора — прането на въжето, тенджерата с боб на печката, кучето с побеляла муцуна, легнало на стъпалото. После погледна папката в ръцете на мъжа.

— До петък — каза тя, — ще имате нужните документи. Само че не такива, каквито очаквате.

В петък сутринта отиде в общинската служба в Перник, взе актуална здравна книжка на баба Цвета, справка от личния лекар д-р Ненов за последните шест месеца грижи, снимки на хладилника, пълен с храна по часовник, снимки на изряден двор. В нотариалната кантора на улица "Кракра" състави пълномощно за собствено име — не откраднато, а подписано от баба Цвета в присъствието на нотариус и на психиатър от Диспансера, който потвърди с писмен протокол, че старицата е в състояние да изрази съзнателна воля в момента на подписа.

Същия следобед покани Стоян в кухнята. На масата остави три неща: папката с медицинските документи, нотариалния акт с новото пълномощно и бележката за деветнайсет лева и петдесет стотинки от аптеката — единственото доказателство за помощ, което той изобщо можеше да покаже.

— Делото няма да мине — каза Ели. — Лекарят потвърждава грижата. Нотариусът потвърждава волята ѝ. А тази бележка е всичко, което си платил за нея за две години.

Стоян не отговори веднага. Погледна през прозореца към двора, където Барон лежеше на слънце, муцуната му побеляла до очите, но погледът все така насочен към портата, сякаш всеки момент някой можеше да влезе. После стана, взе торбата с портокали, която пак беше донесъл, остави я на масата и излезе, без да затръшне вратата — просто я затвори тихо зад себе си.

Баба Цвета не разбра нищо от случилото се. Попита само дали Стоян ще остане за вечеря. Ели каза, че той бърза, и седна до нея на верандата, а Барон подпря муцуна в коляното на старицата и остана така, докато слънцето не се скри зад билото над каменоломната.