Автосервиз на “Копривщица

Работя в този автосервиз от девет години, главно на рецепция – записвам клиенти, издавам фактури, правя кафе от автомата, който винаги го прави прекалено сладко. На четиринайсети март дойде госпожа Радка. Познавах я бегло – водеше субаруто на мъжа си за прегледи, все в същото кафяво палто, все с найлонова торба от "Фантастико", защото по пътя пазаруваше.

Този път не беше за преглед. Дойде, защото зет й, Стоян, беше прехвърлил на себе си целия сервиз – същия сервиз, който принадлежеше на мъжа й, покойния Венцислав, преди да почине преди три години. Радка имаше по документи половината дялове, но се оказа, че преди време е подписала някакво пълномощно, за да е "по-лесно с данъците", и Стоян се възползвал от това. Тихомълком, при нотариус в "Люлин", за когото никой не беше чувал досега.

Седеше на бюрото, държеше в ръцете си найлонова торба с документи – жълта, протрита по ъглите – и ме питаше, дали мога да се обадя на дъщеря й, Мариела, защото самата тя нямаше смелост. Казах, че мога, но попитах дали наистина иска дъщеря й да разбере по този начин, че мъжът й е ограбил майка й. Радка се замисли. През прозореца точно минаваше трамвай номер 22, същият, с който и аз се прибирам от работа, и за момент тя само го гледаше.

Стоян се вмъкна в сервиза може би двайсет минути по-късно, без да знае, че свекървата му е там. Беше с работен гащеризон, ръцете му черни от грес, и тръгна право към офиса за ключовете от шкафа със специализираните инструменти – този, който обикновено отваряше само Радка, защото тя пазеше инвентара след мъжа си. Ключалката беше сменена. Застана до вратата, дръпна дръжката веднъж, два пъти, а после я видя да седи от другата страна на рецепцията.

– Какво правиш тук – каза той, не питащо, а по-скоро като обвинение.

Радка извади от торбата папка – синя, с ластик, такава, каквито продават в книжарница за два-три лева – и я остави на плота. Вътре беше нотариалният акт, същият, отпреди две седмици, който адвокатът й, колега на мъжа й от студентските години, беше успял да обяви за невалиден поради порок в пълномощното. До него лежаха писмо от районния съд и извлечение от фирмена сметка, която тя самата беше открила седмица по-рано – нова сметка, към която беше успяла да пренасочи плащанията от трима редовни клиенти с автопаркове, тези, които носеха на сервиза най-големите поръчки.

– Шкафът с инструментите остава заключен, докато не се разчетем със счетоводителката до края на месеца – каза тя, без да повишава тон. – А клиентите с автопарковете вече знаят накъде да насочват поръчките си.

Стоян не отговори нищо. Стоеше на вратата, ръцете му все още черни от грес, и гледаше ту към нея, ту към мен, сякаш се надяваше някой да застане на негова страна. Никой не застана.

Телефонът на рецепцията иззвъня – беше Мариела, най-накрая някой й се беше обадил, явно самата Радка по-рано, защото вече не искаше нищо от мен. Разговаряха кратко. Видях как Радка кима и казва "да, в сервиза съм", "не, добре съм", "довечера ще си говорим, добре".

Остави телефона, прибра папката обратно в торбата и закопча палтото си. Преди да излезе, се обърна още веднъж към Стоян.

– Ключовете от офиса ще дадеш на счетоводителката. До петък.

Излезе към спирката, същата, откъдето всеки ден аз се прибирам. Не видях дали хвана двадесет и втория, защото точно тогава влезе клиент за октавията си. Но торбата от "Фантастико" висеше на ръката й точно както винаги – само че сега в нея имаше нещо повече от продукти за обяд.