BG
Дъщерята на съседката от блока в Русе
Казвам се Величка и от осемнайсет години работя като касиерка в аптеката на улица "Александровска", близо до пазара. Виждам хора всеки ден по десет минути — плащат, вземат ситро или инсулин, тръгват. Но семейството на Радка го гледах близо две години, откакто тя се пренесе в съседния блок при дъщеря си.
Радка беше на седемдесет и три, дребна жена с очила с дебели рамки, идваше всяка сутрин за лекарството за кръвно и за нещо против ставите. Живееше с дъщерята си Диана и зетя Пламен, в тристаен апартамент на "Хаджи Димитър", който преди години Радка сама беше платила — с парите от продажбата на къщата в Бяла. Тя ми го каза веднъж, докато чакаше рецептата да се обработи: "Апартаментът е записан на Диана, но парите бяха мои, до последното левче."
Пламен работеше като шофьор на тежкотоварен камион, ходеше по два-три пъти в месеца до Румъния и се връщаше уморен, мълчалив. С Радка почти не си говореха. Тя ми разказваше — не се оплаквайки, просто разказваше, като на познат — че той затварял вратата на кухнята, докато тя гледаше телевизия в хола, сякаш звукът от нейния сериал му пречел да си направи кафето.
Онзи вторник в началото на март дойде за инсулина по-рано от обичайното, около осем и петнайсет, преди да отворя напълно щорите. Ръцете й трепереха, докато вадеше рецептата от чантата — не от ставите, а от нещо друго. Попитах я дали е добре. Тя сложи листчето на щанда и каза само: "Пламен смени ключалката на входната врата. Снощи. Без да ми каже нищо."
Не разбрах веднага колко сериозно е. Помислих, че е скарване, което ще отмине до сряда. Но на следващия ден Радка не дойде. Дойде вместо нея съседката й от третия етаж, Йорданка, която взе лекарствата с бележка от Радка и ми каза шепнешком, докато броеше монетите: "Тя спи при мен от снощи. Диана й каза, че мястото й вече е тясно, откакто чакат бебе."
Диана беше бременна в шести месец — това го знаех, защото идваше от време на време за витамините. Разбрах тогава каква е сметката им: детска стая вместо стаята на баба, а бабата — навън, без предупреждение, без разговор, само с нова ключалка и мълчание.
Мина седмица. Радка продължаваше да идва за лекарствата, но вече отсядаше при Йорданка — на разтегателен диван в хола, с една раница дрехи. Не плака пред мен никога. Само веднъж, докато чакаше да й направя ресто от двайсет лева, каза тихо: "Дадох им всичко, което имах. И сега чакам да ми пуснат вратата, като на просякиня."
Онзи петък следобед видях през витрината нещо, което не мога да забравя. Пламен паркира камиона си точно пред аптеката — сигурно се връщаше от някаква доставка — и влезе да купи нещо за главоболие. Докато чаках да обработя касовия бон, той не ме позна веднага, а после, като видя очите ми да се спират върху него, каза без да го питам нищо: "Тя сама реши да отиде при съседката. Никой не я е гонил."
Не му отговорих. Но помня погледа му — не гузен, а раздразнен, като на човек, който смята, че си е свършил работата и сега само чака да престанат да го занимават с подробности.
Разбрах истинската развръзка чак три седмици по-късно, от самата Радка, която дойде една сутрин с папка под мишница — истинска канцеларска папка, синя, с ластик — и я остави на щанда, докато й броих таблетките.
"Ходих при нотариус Стоянова, на "Три уши"", каза ми тя. "Показах й документите от продажбата на къщата в Бяла — сумата, датата, всичко. Осемнайсет хиляди лева бяха внесени тогава по сметката, от която платихме първоначалната вноска за апартамента. Нотариусът каза, че имам право да поискам обявяване на договора за апартамента за недействителен в частта, платена с моите пари, и да предявя вземане към Диана и Пламен за тази сума с лихвата за единайсет години."
Попитах я какво е решила. Тя сгъна папката отново, прибра рестото в малкото си портмоне с цип и каза: "Няма да им взимам апартамента. Само парите. Заведох делото миналия понеделник в Районния съд в Русе. Осемнайсет хиляди и триста лева, с лихвите — двайсет и шест хиляди. Адвокатката ми каза да не се тревожа — договорът за паричен заем от родител към дете за такава сума, с нотариална заверка на подписа от преди единайсет години, е достатъчно доказателство."
Не я попитах защо не е поискала стаята обратно. Тя сама ми обясни, докато прибираше квитанцията в чантата си: "Не искам да живея под таван, който вече не е мой по сърце. Искам само да не бъда просякиня до края на живота си. С тези пари ще си купя гарсониера на "Здравец" — малка, но моя, с ключ, който само аз ще имам."
Диана дойде в аптеката веднъж след това — сама, без Пламен — да купи фолиева киселина. Изглеждаше уморена, с торбички под очите. Не спомена делото, но когато видя рецептурната книжка на Радка да лежи още в чекмеджето с картончетата за постоянни клиенти, попита тихо дали майка й идва редовно. Казах, че идва. Тя кимна и си тръгна, без да добави нищо повече.
Радка получи гарсониерата през юли — научих го от Йорданка, която й помагаше с преместването. Тристайният на "Хаджи Димитър" остана с новата ключалка, с бебешката стая, с всичко, за което Диана и Пламен бяха разчитали. Само парите за първоначалната вноска вече ги нямаше — трябваше да ги връщат на изплащане, по решение на съда, дванайсет вноски по хиляда и петстотин лева месечно, право в сметката на Радка.
Радка идва още при мен за лекарствата, вече от "Здравец", с автобус номер десет. Носи същата чанта, сяда на пейката отвън да си почине, преди да продължи. Миналата седмица я попитах как е новото жилище. Тя отвори портфейла си, показа ми ключа — обикновен, лъскав, все още неизносен — и каза само: "Този го давам само на когото аз реша."
