Петте животни от улица „Ясен“

Петте животни от улица „Ясен"

– Луда ли си, Аглика? – каза Ирина и остави куфара на стъпалата пред блока. – Пет котки. Пет живи котки. В едностайно жилище на трийсет и два квадрата. Леличко, хубав подарък ми остави.

Куфарът беше стар, тъмносин, с едно счупено колелце – Ирина го беше купила преди осем години, когато се премести от Кюстендил в Пловдив за работа. Жилището на леля ѝ Аглика се намираше на третия етаж на панелен блок в квартал „Тракия", до градинката с олющените катерушки, където някога, докато беше жива, тя разхождаше внуците на съседите за по левче на час. Блокът беше от онези, строени в началото на осемдесетте – с тесни стълбища, миришещи на зеле и котешка урина, и с пощенски кутии, от които никой отдавна не вадеше вестници.

Леля Аглика почина през февруари, тихо, в съня си – точно както беше живяла, без много шум, сама. Инфаркт. Линейката дойде след четирийсет минути, но да идва вече нямаше смисъл. От роднините ѝ бе останала само племенницата Ирина – дъщеря на по-малката ѝ сестра, която самата вече десет години почиваше на гробището в Кюстендил. Ирина дойде на погребението, застана до гроба в мартенската киша, изслуша съболезнованията на съседки, които почти не познаваше – и получи от нотариуса ключовете от апартамента и наследството.

Наследството беше следното: едностайно жилище от трийсет и два квадрата, февруарска пенсия – четиристотин и осемдесет лева, спестовна книжка с остатък от осемстотин лева, мебели от миналия век и пет котки.

Нотариусът, възрастен мъж с измачкано сако и уморени очи, изрече го така, сякаш говореше за пердета или столове.

– Значи и котките са ваши.

– Котките не са имущество – възрази Ирина.

– Формално не – съгласи се той. – Но и приют в нашия град няма къде да ги приеме. Най-близкият е в Асеновград, и той е препълнен. Покойната Аглика Стоянова, Бог да я прости, е записала в завещанието – цитирам – „да се погрижите за децата ми". Няма юридическа сила, но… – разпери ръце. – Съвест, нали разбирате.

Ирина разбираше. Съвест имаше – здрава, селска, наследена от майка си. Майка ѝ винаги казваше: „Ирке, човек не се познава по това как се държи с хората, а по това как се държи с по-слабите от него." Имаше предвид старците и децата, но може би и котките се брояха.

Ирина беше на трийсет и пет. Не висока, стегната, с късо подстригана коса и загоряло лице – от жените, които са красиви не с чертите си, а с израза: решителен, жив, с искрица в сивите очи. Работеше като фелдшер в Спешна помощ – дежурства на двайсет и четири часа през три дни, заплата за не повече от хиляда лева, но работата си обичаше.

Личният ѝ живот приличаше на зимна градина – пустичко. Имаше съпруг, Данчо, монтьор – заедно четири години, после развод. Данчо не пиеше страшно, но постоянно, като поточе, което не бучи, но и не пресъхва. Ирина търпя, после спря да търпи, събра куфара – същия, с изкривеното колелце – и си тръгна. Не защото го разлюби, а защото ѝ омръзна да чака той да реши да стане човек.

Оттогава живееше сама. Наемаше стая в Пловдив, ходеше на смени, в почивните дни четеше или се разхождаше по алеите на Кючук Париж. При леля Аглика идваше веднъж месечно – носеше продукти, лекарства, сядаше при нея на кухненската маса за чай. Леля ѝ беше мълчалива жена, затворена, но не зла – просто самотна, като старо дърво в празно поле. Котките ѝ заместваха и семейство, и приятели, и телевизор.

Сега Ирина стоеше на прага на апартамента и мислеше – какво да прави с пет котки, с жилище, с живот, който и без това вървеше накриво.

Ключът се превъртя, вратата се отвори – и я блъсна миризма. Гъста, отлежала за двете седмици, докато апартаментът стоеше празен. Съседката, баба Йорданка, наминаваше да храни котките, но да чисти явно не смяташе за свой ангажимент.

– Господи – Ирина запуши носа си. – Ама че амбре.

От коридора я гледаха десет очи. Пет котки седяха в полукръг, като делегация, и оглеждаха новата стопанка с предпазливо любопитство.

Котките се казваха Мила, Пепа, Хитрушко, Рижко и Шефа.

Мила – най-старата, на дванайсет години, сива, с бяло петно на гърдите и характер на пенсионерка: капризна, обидчива, с навика да мяука посред нощ без причина. Леля Аглика я взела котенце още докато мъжът ѝ бе жив, и Мила беше единственото същество, което помнеше и двамата.

Пепа – черна, лъскава, дебела като патладжан. На осем-девет години, точно никой не знаеше. Добродушна до крайност: мъркаше от всяко докосване, спеше по гръб с разперени лапи и ядеше всичко, което не беше заковано. Леля Аглика казваше за нея: „Пепа е като мен на млади години – на всичко съгласна и вечно гладна."

Хитрушко – малка, шарена, нервна като врабче на жица. На около пет години. Стряскаше се от всеки силен звук, криеше се под дивана при почукване на вратата и се доверяваше единствено на леля Аглика. Тя я намерила в кашон до контейнерите – заедно с три умрели котенца. Хитрушко оцеляла, но оттогава не обичаше света – а той, честно казано, си го заслужаваше.

Рижко – огромен, рошав котарак с половин ляво ухо. На шест-седем години. Дошъл сам – покатерил се по пожарната стълба на балкона, седнал на перваза и поискал храна. Леля Аглика го нахранила. Той останал. Характерът му бе независим: ядеше, спеше, от време на време се биеше с Шефа за креслото. Към хората се държеше равнодушно – без обич, без омраза. Философ.

И най-накрая – Шефа. Бял, със сини очи, глух с едно ухо, на около четири години. Донесе го съседката отдолу, Веска, с думите: „Аглика, вземи го, че мъжът ми ще го хвърли в Марица." Леля Аглика го взе. Шефа излезе котарак с амбиции: смяташе себе си за стопанин на жилището и на всички, които влизат в него. Ядеше пръв, спеше по средата на леглото, останалите котки гледаше отвисоко. Леля Аглика го нарече Шефа заради маниерите му – и името залепна.

Ирина стоеше насред стаята и оглеждаше своя зоопарк. Мила седеше на перваза и гледаше през прозореца, все едно Ирина не съществуваше. Пепа се търкаше в краката ѝ и мъркаше толкова силно, че чашите в бюфета подрънкваха. Хитрушко се беше свила под дивана – виждаха се само очите ѝ, зелени, изплашени. Рижко лежеше на креслото и ближеше лапата си – без бързане, със смисъл. Шефа стоеше насред стаята и я пробождаше със синия си поглед, в който се четеше: „Е? И ти какво търсиш тук?"

– Така – каза Ирина на глас. – Първо – чистене. Второ – проветряване. Трето – хранене. Четвърто – сядам да мисля.

Чисти до вечерта. Три легенчета – измити, изчистени, с прясна тор. Подовете – измити два пъти, с белина. Прозорците – отворени докрай въпреки мартенския студ. Вечерта апартаментът миришеше на белина и чист въздух, котките бяха нахранени, а Ирина седеше на кухненската маса с чаша чай и не мислеше нищо в частност, само гледаше как парата се вие над чашата, докато не изстина съвсем.

Имаше за какво да мисли обаче. Стаята в Пловдив плащаше по триста лева месечно. Апартаментът на леля ѝ – собствен, безплатен, но далеч от работата: до болницата – час и половина с автобус, автобусът минаваше три пъти дневно. Можеше да купи кола – но с какви пари. Можеше да продаде жилището – но къде да дене котките. Можеше да ги раздаде – но на кого. И най-важното – съвестта.

– Лельо Аглика – каза Ирина в празнотата. – Какво да ги правя сега?

Леля Аглика естествено не отговори. Затова пък отговори Шефа – скочи на масата, седна върху вестника и я погледна така, сякаш решението беше очевидно.

– Добре – каза Ирина. – Оставам. Временно.

Шефа притвори очи, доволен, все едно въпросът никога не бе стоял открит.

Съседите очакваха скандал. Не просто очакваха – предвкусваха го, като публика преди третия звънец. Работата беше там, че леля Аглика приживе беше противоречива фигура във входа. Пет котки в едностайно жилище – това означаваше мирис, козина и вечен повод за свади.

Съседката отгоре, Розалия, суха жена с остър език, пишеше жалби срещу Аглика до домоуправителя и общината. Жалбите бяха все едни и същи: антисанитария, мирис, козина във вентилацията, алергия при внука ѝ, морални вреди. Съседът отстрани, Асен, бивш военен, гледаше по-простичко на котките – търпеше, но при всяка среща на стълбището повтаряше на леля Аглика: „Аглика, е, не може толкова. Една – добре. Две – добре. Но пет! Това вече е ферма." Съседката отдолу, Веска – същата, която донесе Шефа – нея пък леля Аглика я харесваше. Но Веска беше тиха жена, без глас нито във входа, нито у дома си, и в споровете между Аглика и Розалия оставаше мълчалив наблюдател, като Швейцария в световна война.

Когато се разчу, че апартаментът се наследява от племенница и котките вероятно ще заминат с нея – или, още по-добре, ще бъдат раздадени – Розалия въздъхна с облекчение. Дори опече баница с ябълки и канела и я занесе на Ирина още първата вечер след нанасянето ѝ.

– Ирке – запя Розалия с медено гласче, подавайки баницата. – Съболезнования. Аглика беше, разбира се… особен човек. Но си помислих – ти вероятно ще пристроиш котенцата някъде? Не може толкова, в едностайно жилище.

– Благодаря за баницата – каза Ирина. – А котките остават.

Розалия замръзна, като телевизор с изключен звук.

– Как остават?

– Просто остават. И петте.

– Ама… ама миризмата! Козината! Внукът ми е алергичен!

– Чистя всеки ден. Мирис няма да има. А козината през вентилацията не минава – физически невъзможно е. Фелдшер съм, вярвайте ми.

Розалия си тръгна, взимайки баницата обратно. Ирина я изпрати с поглед и си помисли, че животът в този вход ще бъде забавен.

Първата седмица Ирина се обзавеждаше. Донесе от Пловдив малкото си вещи – два чувала дрехи и кашон книги. Пренесе аптечката си – без нея се чувстваше гола. Обходи апартамента с окото на стопанка. Стените бяха дебели, тухлени, топли. Таваните – високи за днешните стандарти. Прозорците – стари, дървени, но здрави. Радиаторите – чугунени, парещи толкова, че можеше да ходиш по потник. Мебелите – тежки, вечни: бюфет с кристал, разтегателен диван, гардероб, кухненска маса с два стола. Ремонт беше нужен – тапетите се лющеха, линолеумът се беше подул, в банята течеше тръба – леко, само на капки, но достатъчно, за да остави ръждиво петно под мивката, което Ирина реши да остави за по-нататък. За живеене ставаше.

С работата се уреди по-лесно, отколкото очакваше. В „Тракия" имаше здравна служба, а фелдшерът си беше отишъл още през януари и нов не бяха намерили. Кметският наместник, Валери, кръгъл и вечно притеснен мъж, научи за Ирина от Веска и дотърча на другия ден.

– Ирке! – хвана ръката ѝ с двете си ръце. – Фелдшер! Медик! Бог ни те праща! Позарязана ни е тая работа със здравеопазването! Най-близката болница е в Пловдив, линейка идва за час! Тая зима двама с инфаркт, един с инсулт, дядо Стоименов си счупи крака – и всичко на баба Радка, дето е била медицинска сестра при Живков!

– Заплата? – попита Ирина.

Валери назова сумата. Ирина се намръщи – и по мерките на Спешна помощ това беше оскъдно.

– Ама жилище си имаш – добави бързо той. – Пък и подпомагане – хиляда лева еднократно. И градинка при кабинета – засаждай каквото искаш.

Ирина премисли. Жилището – нейно. Котките – тук. Работата – наблизо. Животът се подреждаше като пъзел – накриво, с пролуки, не по картинката, но се подреждаше.

– Добре – каза тя. – В понеделник започвам.

Здравната служба се помещаваше в едноетажна тухлена сграда в края на квартала – някога била мандра, после склад, после амбулатория. Два кабинета, манипулационна, мъничка аптечка и коридор, в който столовете стояха толкова близо, че пациентите седяха рамо до рамо, като врабчета на жица.

Ирина подреди всичко за седмица. Изхвърли изтеклите лекарства, изми стените, подреди по инструкция, окачи плакат за грипна профилактика и табелка „Прием от 8 до 14 часа".

Хората от квартала отначало я гледаха с недоверие – млада, градска, с къса коса и характер. Но след като през първите два дни намести рамото на дядо Стоименов (изкълчено, докато се качвал на покрива да оправя антената), обработи изгарянето на баба Йорданка (разляла врящо сладко върху себе си) и направи инжекция на диабетика чичо Живко (три месеца без инсулин, защото до Пловдив е далеч) – кварталът реши, че Ирина е човек на място.

– Сръчна – казваха бабичките на пейката. – И не се вирка. Просто дойде и работи.

– Свястна жена – каза дядо Стоименов, въртейки намереното рамо. – Ръцете ѝ са на място. Не като оня, предишния. Той само пишеше листчета, а с ръце – нищо.

Ирина приемаше сутрин пациенти, следобед обхождаше адреси – лежащоболни, стари хора, хронично болни. Вечер се прибираше, хранеше котките и падаше на дивана. Те се разполагаха около нея – Пепа до хълбока, Рижко в краката, Шефа на възглавницата, Мила на облегалката. Хитрушко седеше в ъгъла и наблюдаваше. Ирина заспиваше под мъркането – гъсто, многогласо, като орган в стара църква. Понякога, преди да заспи напълно, посягаше към телефона да напише нещо на Данчо – не знаеше защо точно на него, може би само защото номерът му все още стоеше в списъка – после гасеше екрана, без да натисне нищо, и оставяше телефона с екран надолу върху нощното шкафче.

Скандалът, който съседите чакаха, дойде през април – но съвсем не такъв, на какъвто разчитаха.

Розалия не се отказваше. Жалбите продължиха – до домоуправителя, до РЗИ, до общинската администрация. Ирина получи две писма с искане да „отстрани антисанитарните условия за отглеждане на животни" и едно – с предупреждение за евентуална глоба. Дойде инспектор – слабичък младеж с очила, който обходи апартамента, надникна в легенчетата, подуши въздуха и сви рамене.

– Чисто е – каза той. – Никакви нарушения. Ваксинирани ли са животните?

– Ваксинирани – Ирина му показа паспортите – новички, направени още първия месец.

– Е, и това е – инспекторът разпери ръце. – Ще пиша, че нарушения не са установени. А тая ваша съседка отгоре… Е, разбирате.

Ирина разбираше. Розалия не разбираше. Или не искаше. След заминаването на инспектора премина към партизанска война. Оставяше бележки на площадката: „Тук живее позорът на входа с котките", „Внимание – луда жена с животни". Веднъж пъхна под вратата разпечатка от интернет: „Токсоплазмозата – невидимият враг", с подчертани с червен маркер най-страшните пасажи. Ирина я прочете, изсумтя и я закачи на хладилника.

– Полезно четиво – каза на Шефа. – Макар и половината глупости.

Но една вечер в средата на април нещата се изостриха. Ирина се прибираше от работа – изтощена, след тежък ден: баба Радка с високо налягане, дядо Стоименов с рана, която не зарастваше, малкият Мартин Тодоров с трийсет и девет градуса температура и кашлица, чийто звук никак не ѝ хареса – толкова дълбок, влажен, че тя два пъти се връщаше да го послуша отново, преди да остави на майка му номера на детския пулмолог в Пловдив, при когото трябваше да заведат момчето в най-скоро време, ако температурата не спадне до сутринта. На стълбищната площадка стоеше Розалия – ръце на кръста, устни стиснати – а зад открехнатата си врата надничаше Асен, привлечен от повишените гласове, с чаша в ръка, недопил вечерния си чай.

– Така – каза Розалия, достатъчно високо, за да я чуе и Асен. – Или разкарваш бълхавите си котки, или викам зоологическия контрол. Пред всички го казвам, за да няма после да ме обвиняваш, че шушукам зад гърба ти.

Краката на Ирина тежаха от целодневното ходене по адреси, а мисълта ѝ беше още при детето с температурата, не при Розалия.

– Розалия, много съм уморена за това точно сега.

– На мен пък ми писна да чакам! Два месеца те моля учтиво!

– Учтиво ли? – Ирина остави чантата на пода. – Хайде, влезте вътре и подушете. Веднага. Аз ще отворя вратата, вие ще влезете и ще ми кажете къде точно мирише.

За миг Розалия наистина пристъпи към прага – ръката ѝ докосна рамката на вратата, погледът ѝ мина покрай Ирина към тъмния коридор отвъд. Асен зад гърба ѝ млъкна и зачака.

Розалия дръпна ръката си назад.

– Не съм длъжна да влизам в никаква котешка бърлога.

– Права сте, не сте длъжна. Но забелязахте ли, че за секунда се канехте?

Розалия пребледня и потърси с очи Асен за подкрепа, но той само сръбна от чая си и извърна поглед към прозореца.

– Внукът ми наистина е алергичен – каза тя накрая, вече по-тихо, вече не за публиката, а само за Ирина.

– Тогава го водете на алерголог и вземете справка. Ако лекар потвърди алергия към конкретен алерген в тази сграда, аз първа ще потърся решение. Обещавам ви го. Но с бележки под вратата – няма да стигнем доникъде, а и аз нямам сили точно тази вечер.

Розалия сви устни, обърна се и влезе в апартамента си. Вратата хлопна – не силно, просто с точката, поставена в края на разговор, който нямаше накъде повече да продължи. Асен, все още на прага си, вдигна вежди към Ирина, сякаш искаше да каже нещо одобрително, но не намери думите и просто затвори тихо своята врата.

Жалби повече не дойдоха. Не защото Розалия се беше „разбрала" с котките или защото изведнъж бе омекнала – просто беше пресметнала, че губи повече, отколкото печели пред очите на целия вход. Вместо това започна да поздравява по-скоро мълчаливо, отколкото приятелски, но и това си беше нещо.

През май Ирина отиде в нотариалната кантора отново – този път сама, по собствена инициатива. Извади спестовната книжка на леля Аглика с останалите осемстотин лева и я използва да покрие таксите за прехвърляне на собствеността върху апартамента изцяло на свое име. Взе папката с нотариалния акт, сгъна я внимателно и я прибра в чекмеджето на бюфета, до кристала.

Онази вечер малкият Мартин вдигна четирийсет градуса и майка му се обади в единайсет без пет – Ирина отиде пеша, с чантата през рамо, остана до полунощ, докато температурата не поомекна с половин градус, и се прибра, без да е сигурна дали е направила достатъчно. Апартаментът я посрещна тих. Извади последните пердета, останали от леля Аглика, пожълтели от годините, и ги простря на простора на терасата, макар да беше почти полунощ. Шефа скочи на первия до нея и зачака, все така с погледа на стопанин, който проверява дали всичко е наред. От двора се чу как някой затваря капак на кофа за боклук, после стъпки, после пак тишина. Ирина закачи последната щипка, изтри мокрите си ръце в полата и влезе да види дали Мартин ще ѝ звънне през нощта.