Мандарината под шкафа

Топката подкваси седалката на трамвая, а торбата в ръцете ми се беше скъсала точно на завоя пред блока. Пликовете се разпиляха по стълбището, две мандарини се търкулнаха по стъпалата надолу, една зави и се скри под пейката до пощенските кутии. Гледах я и не помръдвах, сякаш от малкото оранжево петънце зависеше дали ще успея да се прибера и всичко да си е постарому.

Гласът на Христо идваше от спалнята. Спокоен, делови — същият тон, с който говореше на майстора по климатиците или на служителката в банката на "Врабча".

— Не ѝ казвай още. Първо трябва да приключа кредита и да видя какво ще ми остане след делбата на апартамента.

Не знаеше, че съм се прибрала по-рано. В книжарницата, където работя вече осемнайсет години, спряха тока следобед и управителката ни разпусна по-рано. По пътя купих пастет, какъвто той обича, франзела от фурната на ъгъла и тези мандарини. Глупавите мандарини.

Отворих вратата на спалнята. Христо седеше на ръба на леглото с телефона до ухото. Като ме видя, млъкна толкова рязко, че отсреща сигурно се чу нещо.

— Ще ти звънна пак — каза тихо и затвори.

— На кого? — попитах.

— Мила, моля те, не прави сцени.

Тази реплика заболя повече от самия разговор. Още нищо не беше обяснил, а вече знаеше, че аз ще съм тази, дето преиграва.

— На кого звънеше?

Погледна разпилените покупки по пода, после прекара длан по лицето си.

— На Виолета. От счетоводния отдел.

Знаех, че съществува. Веднъж я бях виждала на служебния пикник в Панчарево — дребна, мълчалива, с очи вперени в екрана на телефона. На трийсет и четири години. Аз бях на петдесет и една.

— Откога?

— Не е започнало така, както си мислиш.

— Христо, не ме обиждай. Откога?

Седна тежко на стола до тоалетката.

— Почти година.

Година. Дванайсет месеца общи закуски, изгладени ризи, обаждания на майка му, която след операцията на тазобедрената става не можеше сама да поръча лекарствата си от аптеката. Година, в която ми казваше, че е уморен, че има много работа, че не му се излиза никъде. А аз се тревожех да не би сърцето му да не е наред.

Най-лошото беше, че не отричаше. Не молеше за прошка. Не каза, че е грешка.

— Обичам те, но по друг начин, отколкото преди — рече той. — С Виолета усещам, че мога да започна нещо отначало.

Разсмях се. Кратко, грозно. После попитах дали за него аз съм краят, щом тя е началото. Не отговори.

Дъщеря ни, Ния, научи два дни по-късно. Дойде с мъжа си и малкия Богдан на неделния обяд. Христо реши да го каже "спокойно, като зрели хора". Сложи паницата с шкембе чорба на масата и обяви, че се изнася за известно време.

Ния пребледня.

— При нея ли отиваш?

— Не искам да ме съдите.

— Тате, цяла година лъжеш мама и сега казваш, че не искаш да те съдят?

Седях неподвижна. Богдан удряше с лъжичката по паницата и се смееше, защото за него светът все още беше прост. Чорбата си беше чорба. Дядо си беше дядо. Домът си беше дом.

Христо нае гарсониера в другия край на Пловдив — далеч от квартала ни "Тракия". След месец ми писа, че трябва да поговорим за продажбата на апартамента, защото вноската по кредита го затруднявала. Същият кредит, който бяхме взели за ремонта, когато казваше, че тук иска да остарее.

Тогава разбрах, че съм загубила не само съпруг. Бях загубила план. Всички онези дребни сигурности: неделните пазари на "Капана", лятото на Слънчев бряг, неговото място на трапезата за Бъдни вечер, чехлите му до радиатора. Изведнъж дори тишината в апартамента звучеше различно.

През първите седмици чаках да звънне и да каже, че не издържа. Че му липсвам. Че е сгрешил. Срам ме е да го пиша, но чаках. Не звънна.

Вместо това една сутрин отидох на работа, макар да бях плакала цяла нощ. Колежката ми Радка ме заведе на кафе след смяната. Не ме разпитваше за подробности. Каза само: "Аня, ти не си нечия почивка между един живот и друг." Тази реплика остана в мен.

Взех допълнителни часове в книжарницата. Отидох сама при кредитен консултант, с треперещи ръце, но отидох. Ния ми помагаше да смятам всичко в едно тефтерче — сметки за тока, вноски, храна. С Христо стигнахме до споразумение, при което запазвах апартамента срещу по-голям дял от кредита. Щеше да е трудно. Щях да пестя. Може би за няколко години нямаше да пътувам по-далеч от вилата на Ния край града.

Мина месец. Христо продължаваше да отлага подписването на нотариалния акт — все му трябваше още някой документ, още едно уточнение. В началото на март ми звънна и каза, че искал да преразгледаме условията, защото "положението с Виолета се усложнило" и му трябвали повече пари веднага.

Отидох в кантората на нотариус Ганева на булевард "Руски" с папка под мишница — извлечения от банката, разпечатка на всички вноски, които бях плащала сама последните шест месеца, и предложението, което адвокатът на Ния ми беше подготвил. Христо дойде с петнайсет минути закъснение, без Виолета, с очи, търсещи изход в стаята.

— Аня, да го отложим седмица, трябва да…

— Не отлагам нищо повече — казах и сложих папката на масата пред нотариуса. — Изплащам ти дела с еднократна сума от единайсет хиляди лева, вместо да продължавам да те чакам да решиш дали искаш апартамента, или Виолета. До петък парите ще са преведени по сметката, която ми посочиш.

Той отвори уста да възрази, но нотариус Ганева вече четеше текста на споразумението на глас. Подписа. Ръката му трепереше повече от моята.

Излязох от кантората с копие от акта в чантата, спрях се в павилиона на ъгъла и си купих кило мандарини — сезонът тъкмо беше започнал. Вкъщи ги подредих в купата на кухненската маса, на мястото, където преди винаги стоеше неговата чаша с кафе. Богдан дойде същия следобед с Ния и си взе от тях, без да пита за нищо.

Не съм му простила. Може би някой ден ще спра да редя наум разговори, които вече няма да се случат. Но за първи път от много време решенията в моя дом се вземат от мен — и никой друг не си шепне за тях зад затворена врата.