Гробът на Радка Балканска

Аз съм Стоян. На петдесет и три години съм, работя като механик в сервиз до бензиностанцията на изхода на Габрово, и до преди три месеца щях да ви кажа, че съм спокоен човек. Такъв, който не вдига скандали, не се меси, гледа си работата. А сега седя в коридора на болница "Христо Стамболски" и не мога да си спомня кога за последно съм спал повече от три часа наред.

Тъща ми се казваше Радка. Не "казва се" — вече не мога да го кажа в сегашно време, но за да разберете какво се случи, трябва да започна отпреди, когато тя още викаше по мен от кухнята.

Единайсет години бяхме съседи по врата. Не защото го исках, а защото след като почина тъст ми, жена ми Веселина не можа да остави майка си сама в апартамента на "Разсадника", а аз нямах сърце да й забраня. Купихме гарсониера на същия етаж, пробихме врата между двата апартамента и заживяхме като една семейна лудница — тя, ние, и Ния, дъщеря ни, която растеше между две кухни и две мнения за всичко.

Радка не ме обичаше особено. Не крещеше, не правеше сцени — просто имаше начин да ме гледа над очилата си, когато оставях чиниите в мивката вместо в миялната, или когато закъснявах от сервиза с половин час. "Стояне, пак ли те задържаха", казваше, без въпросителна интонация, все едно констатира времето навън. Аз мълчах. Такъв съм — преглъщам и излизам да пуша на балкона.

Имаше вечер, когато й отказах да я закарам до "Билла" в осем без петнайсет, защото бях уморен като куче след една ауспухова система, дето не искаше да излезе. Тя си взе такси. На другата сутрин не ми проговори. Друг път, като спорехме чия е ред да плати тока за общите части на етажа, й казах нещо, което не помня дословно, но помня, че Веселина ме сгълча цяла вечер. Дребни неща. Такива, каквито имат всички хора, живеещи под един покрив единайсет години.

През юни Радка припадна в банята. Веселина я намери на плочките, обадихме се на Спешна, откараха я в Стамболски. Диагнозата дойде след десет дни изследвания — панкреасът. Стадий, при който лекарите вече не говорят за лечение, а за "качество на оставащото време".

От онзи ден нещо в мен се преобърна, както се преобръща кола на заледен път — бавно осъзнаваш, че вече не контролираш нищо.

Спях на сгъваем стол до леглото й три нощи в седмицата, докато Веселина работеше нощна смяна в аптеката на бул. "Могильов". Носех й компот от дюли, защото само това преглъщаше без болка. Държах ръката й, докато капкомерът цъкаше equally бавно като стар будилник. И през онези нощи разбрах нещо, за което никой не ме беше подготвил — че мразех да я закарам до магазина, но обичах тази жена повече, отколкото някога съм си признавал.

Една вечер, докато сестрата сменяше системата, Радка ми хвана ръката с пръсти, тънки като клечки за скара, и каза: "Стояне, за тока тогава — не биваше да ти говоря така." Аз се разплаках като хлапе. Казах й, че съжалявам за таксито до "Билла", за половин часа закъснение, за всичко, дето някога съм премълчал вместо да й помогна.

Тя почина на 14 август, в четири и двайсет сутринта, докато и двамата с Веселина спяхме на столовете до нея. Не се събудихме навреме, за да й кажем последно "довиждане" — и това е нещо, с което ще живея.

Погребението беше на гробището в Габрово, до тъст ми. Дойдоха съседи от блока, колежките й от текстилния комбинат, където беше работила трийсет и две години, отец Николай от "Успение Богородично" отслужи опелото. Плачех повече, отколкото очаквах от себе си.

Три седмици по-късно намерихме в чекмеджето й, под покривка за маса, плик с надпис "За Стоян, ако не се сетя да му кажа приживе". Вътре имаше писмо и разписка за петстотин лева, взети назаем от мен преди осем години за операция на коляното й — сума, за която изобщо не помнех, че съществува, защото никога не я поисках обратно.

В писмото пишеше, че знае колко труд съм положил за нея през последните месеци и че иска дългът да се приключи не с пари, а с нещо друго: молеше ме да продължа да плащам таксата за поддръжка на общите части на етажа вместо нея, докато Ния порасне достатъчно, за да поеме гарсониерата — все едно тъщата предаваше щафетата нататък, а не назад.

На следващата сутрин отидох в кооперацията на блока с разписката и писмото в ръка. Пред домоуправителя разкъсах разписката за петстотинте лева — задължение, което тя така и не ми беше поискала обратно приживе — и обявих, че занапред таксата за гарсониерата ще се плаща от нашата сметка, докато Ния навърши пълнолетие. Домоуправителят преброи новото постъпление, вписа го в тефтера и ме попита дали искам разписка. Казах му, че не ми трябва.

Излязох на стълбището, а през прозореца видях светлината над входа на блока да трепти, както е трепкала единайсет години, докато се качвах по тези стъпала с найлонови торбички компоти в ръце. Не се обърнах да я гледам повторно. Просто заключих външната врата зад себе си и тръгнах към паркинга, където ме чакаше Веселина в колата, с Ния на задната седалка, свита в якето на баба си.