Момичето под гумата

Казвам се Венцислав Радев, четиридесет и три години, работя като търговски представител в една фирма за промишлено оборудване във Пловдив. Онази вечер шефът ми, Георги Станев, беше организирал вечеря у тях, в квартал „Христо Смирненски“ — отбелязваха двадесет години от основаването на фирмата, и той беше поканил целия екип от продажбите с жените и съпрузите ни.

Паркирах стария си „Фолксваген Пасат“ на две преки от къщата му, защото улицата пред тях беше задръстена с коли — там всеки втори имаше SUV, а тесните тротоари на квартала не оставяха място за колите на гостите. Вечерята продължи почти четири часа. Георги беше отворил бутилка „Сет Хил“, говорихме за годишния план, за бонусите, за новия клиент от Варна. Около единайсет и половина си тръгнах, леко замаян от виното и доволен от вечерта.

Вървях по тъмната улица към колата, когато я видях — дребно момиченце, клекнало до задното дясно колело на моята „Пасат“. На вид някъде между седем и девет години, с розова шапка и якенце, твърде леко за октомврийската вечер. Приближих се бавно, за да не я стресна — мина ми мисъл, че може да бяга от нещо или от някого.

— Здравей, малката. Как се казваш? — попитах тихо.

Тя вдигна поглед — големи, сериозни очи.

— Здравейте. Казвам се Виктория.

— Красиво име. Криеш ли се от някого?

— Не.

— Тогава мога ли да си тръгна с колата?

— Не, чичо, недейте. Погледнете какво има под колата ви.

Клекнах, убеден, че там е заклещена нейна топка или кукла. Протегнах ръка под шасито — и пръстите ми докоснаха нещо студено и остро. Дръпнах ръката си рефлексивно, разтрих палеца си в дланта, сякаш можех да изтрия усещането. Извадих телефона, включих фенерчето и надникнах отново.

Под двата задни гуми, точно където биха паднали при най-малкото движение напред, бяха подредени парчета нарязана ламарина, парчета от счупено стъкло и няколко дълги пирона, забити с острия край нагоре в земята между плочките на алеята. Подредени нарочно, не случайно паднали — като капан.

— Кой направи това? — попитах, вперил поглед във Виктория.

— Чичо Недко. Живее в жълтата къща, онази с кучето в двора. Той мрази, когато хората паркират пред пътната му врата. Казва, че му блокират входа за колата, въпреки че отдавна не кара. Веднъж видях го да го прави на синята кола на една госпожа, а тя след това имаше спукана гума на магистралата за Асеновград.

Стоях приведен, фенерчето трепереше леко в ръката ми, и закопчах жилетката догоре, макар да знаех, че не от студа ми е студено.

— Защо не каза на родителите си?

— Казах на мама. Тя каза да не се занимавам с чичо Недко, че е луд. Но видях ви да паркирате и реших да ви изчакам.

Попитах я дали живее тук близо — живееше две врати по-нататък, баба й я беше оставила да си поиграе на двора, докато приготвя вечерята. Казах й да побърза към вкъщи, защото е студено и късно, и тя наистина се затича, обърна се веднъж и ми махна с цялата си ръка, както махат децата, когато влакът потегля.

Не се качих на колата. Прибрах парче от ламарината в джоба на якето си — исках да го покажа, не да го разправям — и тръгнах обратно към къщата на шефа ми. Георги отвори по пижама, с чаша в ръка, веждите му подскочиха.

— Венци, забрави ли нещо?

Извадих парчето ламарина и го сложих на дланта му.

— Намерих това под гумите си. И още пирони, и стъкла. Подредени.

Той погледна метала, после мен, после си сложи чехлите и взе ключовете.

Заведохме се двамата, после се присъединиха и Десислава и Пламен, до колата. Фенерчетата на телефоните осветиха желязата и стъклата под гумите. Георги клекна, прокара пръст по един от пироните, без да го докосне, и подсвирна тихо.

— Миналата година имах същия проблем тук. Пробих гума на изхода от квартала и дори не разбрах защо, докато вулканизаторът не ми показа парче ламарина, забито в протектора. Тогава си помислих, че е случайно. Сега не мисля така.

Обадихме се на 112. Патрулна кола дойде след около двадесет минути. Двамата полицаи прибраха металните части с ръкавици, снимаха ги за доказателство, после тръгнаха към жълтата къща — светеше само в кухнята. Отидох с тях, Георги остана до жените, да не би Виктория да се появи отново и да я изплашат фаровете на колата.

Недко Гичев отвори вратата по халат, прошарен, бос. Отвътре се чу вериги да дрънчат — кучето му лаеше някъде зад ъгъла на двора, диво, сякаш надушваше повече от непознати хора. Миришеше на изгоряло олио и на нещо застояло.

— Какво искате по това време? — гласът му беше дрезгав, но не изненадан. Сякаш ни чакаше.

Младият полицай му показа снимка от телефона — ламарина, пирони, стъкло, подредени под моите гуми.

— Познато ли ви е?

Недко се вторачи в екрана само секунда и бавно поклати глава, но ъгълчетата на устата му трепнаха.

— Хората нямат никакво уважение. Паркират пред портата ми, все едно улицата е моя лична собственост… моя не е, ама и тяхна не е.

— Господин Гичев, под колата на този човек има забити пирони и остро стъкло. Ако той беше потеглил рязко, можеше да пострада дете, минаващо по тротоара.

— Трябва да се научат да държат изхода ми чист — отсече той и пристъпи крачка напред, толкова близо, че усетих дъха му на ракия. — Аз нищо не съм правил. Докажете го.

Зад него, в тъмния коридор, нещо проблесна — метален варел, облегнат на стената, и до него купчина накълцана ламарина, същата като тази в джоба ми. Понечих да посоча, но полицайката вече го беше видяла. Тя не каза нищо за варела тогава — само плъзна поглед към него и после пак към Недко, бавно, сякаш слагаше отметка.

— Ще дойдете утре в управлението да дадете писмени обяснения — каза тя. — И ви съветвам междувременно да не пипате нищо в онзи коридор.

Недко не отговори. Затвори вратата толкова рязко, че резето изщрака два пъти. Кучето продължи да лае зад къщата още дълго, докато вървяхме обратно по улицата.

На следващата сутрин отидох в сервиза на „Трайков“ в Кършияка да проверя гумите си. За щастие нищо не беше пробито. Механикът завъртя едната гума с ръка, подуши протектора и каза само: „Извадихте късмет, господин Радев.“

Две седмици по-късно се обадиха от районното. Делото срещу Недко Гичев било заведено — показали се и други съседи, които години наред си бяха мълчали. Варелът с ламарината в коридора му се оказал пълен догоре.

Минах покрай жълтата къща на път към гаража. Кучето мълчеше за пръв път. На оградата на съседния двор висеше сламено плашило с усмихнато лице, пришито набързо от стари чорапи, а под него, клекнала на тротоара, Виктория връзваше връзките на новите си гуменки. Вдигна глава, видя ме и ми махна — не с цялата ръка този път, само с пръсти, бързо, преди баба й да я повика за закуска.