Не чакай “някой ден

Казвам се Соня Радева, на шейсет и две години съм и живея в апартамент в кооперация в квартал "Лозенец" в София, с изглед към Витоша. В дневната има фотоалбум, който не съм отваряла от три години. Трийсет години работих като счетоводител в малка фирма до "Южен парк", и имах един особен талант: отлагането.

Не на големите неща. На малките. Неделният обяд с майка ми, който се превръщаше в "следващата седмица го правим". Пътуването до Банско, за което със съпруга ми Димитър говорехме петнайсет години, без нито веднъж да резервираме хотел. Писмото, което никога не написах на сестра си след скандала за наследството от баща ни.

Всичко започна с един телевизионен навик, честно казано. С Димитър гледахме новините в седем вечерта, с баница и кисело мляко на масата, докато Шаро, кучето на съседите, скимтеше на стълбището, защото знаеше, че Димитър винаги му подава парче през процепа на пощенската кутия. Една вечер Димитър каза: "Утре трябва да се обадим на Веселина." Веселина беше сестра ми. Не си бяхме говорили от четири години, откакто тя реши, че съм взела по-голямата част от наследството след бащината ни вила в Копривщица.

На другия ден не се обадихме. И седмица по-късно не се обадихме.

После, един вторник през март, телефонът звънна в шест сутринта. Беше дъщерята на Веселина. През нощта сестра ми получила инсулт, сама вкъщи в Пловдив. Оцеляла, но лявата половина на тялото ѝ останала парализирана, а говорът ѝ бил бавен и се накъсвал по средата на думите, като радиостанция, която губи сигнал.

Седях в болницата в София и я гледах как се опитва да каже името ми. Отне ѝ почти минута. "Со-Со… Соня…" Държах ръката ѝ, онази, която още я слушаше, и мислех за всички неделни обеди, на които бях казала "следващата седмица".

Тогава проумях нещо, от което после не можах да се отърся: "по-късно" не е обещание. Това е просто дума, с която се измъкваме от настоящето.

След това започнах да броя. Не пари. Седмици. Колко неделни обяда ми оставаха с майка ми, която тогава беше на осемдесет и две и живееше в дом за възрастни хора в квартал "Малинова долина"? Колко лета имахме всъщност пред себе си с Димитър, и двамата наближаващи пенсия, докато краката ни все още можеха да ни качат на Седемте рилски езера?

Конфликтът не беше само с Веселина. Беше с мен самата, с онази моя версия, която вярваше, че времето е неизчерпаем влог в банката. Димитър пръв го забеляза. Каза, че съм станала "странна", че прекъсвам служебни разговори по телефона, за да резервирам билети за влак до Пловдив, че съм се разридала пред щанда за сирене в "Фантастико", защото бяха спрели да продават онова прясно сирене, което майка ми винаги купуваше.

Направих нещо конкретно. Отидох в банката на булевард "Витоша" и изтеглих осем хиляди лева от спестовния влог — парите, предвидени за "ремонт на кухнята някой ден". Похарчих ги за три неща: самолетен билет за Веселина, за да дойде в София за рехабилитация по-близо до мен, автобусен билет до Пловдив за майка ми, докато все още можеше да пътува, и седмица наета къща в Банско за мен и Димитър, резервирана същата вечер, платена с карта, без никакво "ще видим".

Срещата с Веселина се състоя в рехабилитационния център през май. Седеше в инвалидна количка до прозореца, а аз сложих пред нея документите за вилата в Копривщица — бях решила да прехвърля своята половина от дела на нея и на дъщеря ѝ, без да чакам някой да ме помоли. "Защо," успя да каже тя, думата излезе бавно и тежко. Отговорих, че вече не издържам да делим часове между нас. Че вилата не струваше колкото един-единствен неделен обяд, който не бяхме прекарали заедно.

Тя се разплака. Аз се разплаках. Съседката ѝ от Пловдив, която чакаше в коридора, каза после, че никога не е виждала две сестри да приключат спор за наследство с подпис и целувка по бузата вместо с адвокат.

Майка ми почина единайсет месеца по-късно, спокойно, насън, в дома в "Малинова долина". Но последното ѝ лято я заведох до Пловдив, в Стария град, където тя посочи една къща и каза, че е живяла там като момиче по време на войната. Снимката още я пазя, на кухненския плот, не в албума, който събира прах в дневната.

С Димитър заминахме за Банско през август. Застанахме на връх Вихрен, той ме прегърна, докато вятърът дърпаше якетата ни, и изобщо не мислех за "по-късно". Мислех само, че кафето в термоса още е топло и че точно толкова ми стига.