Котката от Копривщица, която избра мен

Пристигнах във вилата в началото на май — по онова време сутрините още хапят студено, но пръстта вече мирише на нещо обещаващо. Купих тази къщичка край Копривщица преди две години, след като Радко почина, и всяко първо отваряне на кепенците беше малко като да затаиш дъх.

Тогава я видях за първи път. Седеше до оградата — сиво, кокалесто създание, ребрата му се брояха под козината. Гледаше ме с огромни очи, в които нямаше нищо друго освен хладно изчакване. Сякаш казваше: не очаквам нищо, просто седя тук.

Тръгнах да се приближа, но портата изскърца.

— Иванка! Дойде, значит — съседът Кирил Тодоров, с цигара в уста, тежък мъж с вечен задух на пушач. — Пролетта подрани тая година.

— Добър ден, чичо Кириле. Реших да изпреваря сезона. А вие, гледам, си взели котка?

Той проследи погледа ми.

— А, тая ли? Моя си е, от приюта я взех. Мишки има пълно след зимата.

Котката не трепна, когато я погледна. Странно — обикновено животните някак реагират на стопаните си, поне с опашка.

— Много е слаба — казах нерешително.

— И правилно! — той дори се зарадва. — Храна да не си мислиш да и даваш. Нека сама си лови мишките. От сита котка няма никаква полза. Да се грижи за себе си.

Замълчах. Какво да кажа.

Вечерта, когато сенките покриха двора, я видях пак — седеше до терасата, неподвижна като каменна фигурка. Кирил си беше отишъл отдавна. А в ръцете ми се оказа чиния с остатъци от вечерята.

Яла бързо, но внимателно. Като че се страхуваше да не и го вземат. Или че това можеше да е последният път.

— Ти пък защо си толкова кльощава, а? — попитах, без да смея да я докосна. — Как се казваш ти всъщност?

Тя вдигна глава. И от този въпрос започна нашият малък заговор.

Сутрешното кафе на терасата започна да означава нещо друго. Излизах с чашата, сядах на старото кресло, и след пет-седем минути от шубраците с касис тя се появяваше — моята тайна съучастница. Нарекох я Мица — най-обикновено име, но и подхождаше с тая сива кожа и тънката черта на муцунката.

Храната оставях зад бъчвата с дъждовна вода, място, което не се виждаше от двора на Кирил. Всеки път си повтарях строго: не трябва да я храниш. И всеки път нарушавах забраната.

Водех двойна игра. Щом Кирил се появеше в полезрението, се правех, че гоня "безполезното животно". Щом се прибере — в ръцете ми отново имаше пилешки късчета, мляко, рибени обрезки.

— Само на никой да не казваш — шепнех и, докато ядеше. — Това си е наша тайна.

След седмица такава партизанска грижа Мица започна да се променя. Козината и загрубя, погледът и живна. Вече не бягаше веднага след храната, а понякога остава да полегне в сянката на касиса.

— Не губиш времето си зле — каза веднъж Кирил, надвесен през оградата. — Гледам, котката ми съвсем се е угоила.

Сърцето ми се сви. Разбрал ли беше?

— Просто лятото дойде, тревата е свежа — вдигнах рамене, правех се, че разрохквам земята за краставиците. — Лови ли добре?

— Не особено — намръщи се той. — Храна не дава, а мишки не носи. Само се скита насам-натам. Тъпа ще е излязла. От приют я взех все пак.

От приюта! Тогава ме прозари едно разбиране. Мица не беше улична, както мислех. Била е домашна котка, попаднала в беда, после в приюта, а после при човек, който в нея виждаше само инструмент.

Тази вечер я погалих за пръв път. Тя замръзна, после се наклони към ръката ми. Почти незабележимо движение, но то ми каза всичко.

— Всичко ще е наред — казах тихо, усещайки буца в гърлото.

Краят на май докара дъждове. Седях с книга на прозореца. И внезапно — настойчиво драскане по вратата. На прага стоеше мокра Мица. А в устата и — мишка. Истинска.

— Боже — успях само да въздъхна.

Мина покрай мен, остави трофея посред кухнята и седна до него. Сякаш казваше: виждаш ли, не съм безполезна.

— Браво, моето момиче — похвалих я, завивайки мишката в стар вестник. — Следващия път обаче може да си я запазиш за себе си.

Юни оцвети вилната зона в разноцветие. Докарах шезлонг и вечерите минаваха в читане на открито. Мица вече лежеше открито до мен, понякога се качваше в скута ми. Забраната на съседа почти бях забравила — Мица стана моя, не по документ, а по някакво мълчаливо споразумение между нас.

Кирил идваше по-рядко — нещо с кръста го мъчеше, повечко в София стоеше. Но една юнска вечер ме видя — Мица на коленете ми, аз я галя с една ръка, с другата прелиствам книгата.

— Е, хайде — спря се до портата. — Все пак я прикотлиса.

Нямаше смисъл да отричам.

— Мишки лови — казах предизвикателно. — Вече пет ми е донесла.

— Тъй ли? — изглеждаше искрено изненадан. — А на мен нито една.

В онова "на мен" имаше нещо детско, обидено.

— Може защото рядко идвате тук — казах по-мекичко. — Тя занася плячката там, където ще я забележат и оценят.

Изсумтя, поклати глава и тръгна към парцела си. Не спомена нищо за забраната. Може реши, че вече няма значение.

В средата на август дойдоха първите есенни дъждове. Мица живеела вече изцяло в къщата — имаше си чиния, пясъчник, малко легло на стола. Чакаше ме на портата, когато се връщах от магазина. Изпращаше ме до спирката. Чакаше на стъпалата, свита на кравай, когато се прибирах.

Няколко дни по-късно дойде Кирил с възрастната си "Нива". Започна да събира инструментите.

— Приключвам за сезона — каза, минавайки покрай мен. — Есен е вече, какво ще стоя. Пък и кръста. Още две седмици, и се прибирам. Ти докога оставаш?

— Още седмица — отвърнах, усещайки стягане вътре. — А Мица?

Погледна ме недоумяващо.

— Какво Мица? Нека остане тук. За какво ми е в апартамента в столицата? Тук е нейното място.

В този момент разбрах — предстои избор. Не негов — той вече го бе направил. Мой.

— Остава? — не се опитах да скрия възмущението. — Но тя няма да преживее зимата!

Кирил, наведен над кутията с инструменти, само вдигна рамене.

— Какво като е така? Котката е самостоятелна. Ще се напъха в бараката, ще лови мишки. — Изправи се, пъшкайки, хвана кръста. — Тук колкото щеш диви котки живеят, нищо им няма.

Гледах го и не вярвах на ушите си. Мица, която израсна в къщата, която тепърва започваше да вярва на хората след приюта — трябва изведно да стане дива?

— Но вие приехте отговорност, когато я взехте от приюта! — гласът ми трепереше. За пръв път през тия месеци открито му се противопоставих.

— Хайде де, как се разпали — усмихна се той. — Отговорност… За работа я взех, не за душа. Мишки да лови. А вкъщи кой да я храни? По три дни ме няма, на работа съм.

Мица, сякаш усетила, че говорят за нея, се появи иззад ъгъла на къщата и застана, прехвърляйки неспокойния поглед между нас.

— Коте, коте — повика я Кирил без особено желание.

Мица не се помръдна от мястото си.

— Виждаш — рече той. — Дори не идва.

Тази вечер седях на стъпалата, галейки машинално свитата до крака ми Мица. В главата ми се въртяха тежки мисли. Живеех сама в двустаен апартамент в Пловдив, на четвъртия етаж. Котка не бях имала никога — заради алергията на Радко. Три години след неговата смърт, а аз все още по инерция не бях завела животно.

Да я вземех с мен? А ако не свикне в града? Тук цял ден е на двора. И вече съм на шестдесет и четири — ако нещо се случи с мен, кой ще се грижи за нея?

Но да я оставя тук — все едно да я предам отново. Веднъж вече бе преживяла изоставянето, попаднала в приюта. После втори път — ставайки само "мишеловка". А сега трети?

Мица вдигна глава, погледна ме с кехлибарените си очи. В тях нямаше въпрос или молба — само доверие.

— Какво да правим, а? — попитах, разчесвайки я зад ухото.

Отвърна ми само с тихо мъркане.

На другата сутрин ме събуди тропане по вратата. На прага стоеше Кирил, с изтъркана картонена преносима клетка.

— Вземи — подаде ми я. — За котката. Ако решиш да я взема.

Останах безмълвна от изненада.

— Дъщерята вчера се обади — продължи той, без да дочака реакцията ми. — Цяла вечер ми говори за животни и отговорност. Тя самата три котки има. — Намръщи се. — Та реших да ти предложа. Щом сте се сдушили двете.

Приех клетката. Беше стара, с протрити краища, но чиста.

— Благодаря — казах тихо. — Само още не съм решила.

— Какво има да решаваш? — попита с неочаквана прямота. — Ясно е, че си се привързала към нея. И тя към тебе. При мен даже не припарва.

В този момент от къщата се показа Мица. Приближи, обоня обувките на съседа, потърка се в краката ми и… скочи направо в отворената клетка.

И двамата замръзнахме.

— Е, виж — усмихна се Кирил. — Сама всичко реши.

Стягането на багажа не отне много време. Опаковах вещите, затворих водата и тока, заключих капаците. Обадих се на Асен — таксиметровия шофьор, който обикновено возеше вилняри до града.

Мица стоеше в клетката, търпеливо наблюдавайки суетенето ми. Едва когато поставих чантите до вратата, издаде тих, въпросителен звук.

— Да, да, тръгваме вече — отвърнах и, учудена колко бързо бях свикнала да говоря с котка като с човек.

Кирил дойде да ни изпрати до портата. Наведе се над клетката.

— Ех, безполезна моя — в гласа му прозвуча странна нежност. — Как без тебе ще гоня мишките сега?

Мица примигна, но не реагира. Той задържа ръка върху решетката на клетката секунда по-дълго, отколкото беше нужно, преди да я пусне.

Таксито се носеше по шосето в самия край на август, отвеждайки ни все по-далеко от вилната зона. Зад прозореца мяркаха последните летни дървета, все още зелени, но вече докоснати от жълтина.

— Пристигнахме, Мица — казах, изкачвайки стъпалата към апартамента. — Добре дошла в новия ни дом.

Снегът падаше на големи парцали, превръщайки балкона ми в истинска новогодишна картичка. Три месеца отлетяха незабелязано. Оказа се, че да свикна с нова съквартирантка не е никак трудно.

— Мръднѝ се малко — казах, настанявайки се в креслото с плетка в ръце. Мица се протягаше, освобождавайки ми място, но веднага се настройвала в скута ми, щом седна. Това стана вечерният ни ритуал — аз плета, тя мърка, навън вали снегът.

На масичката — картичка от Кирил. Неочаквана, с крив почерк и прости думи: "Здравей, Иванка. Как е котката ми? Не се е разленила?" И обратен адрес. Донесе ми я Тольо, съседът от вилата, който минаваше да вземе ключовете за бараката — трябваха му инструменти.

Отначало се учудих, после разбрах — съседът просто нямаше откъде друго да научи адреса ми, освен от общ познат.

— Трябва да му отговорим — казах на Мица, разчесвайки я зад ухото. Тя само затвори очи от удоволствие.

На стената — нов календар. Отбелязах април — денят, в който ще мога да се върна на вилата. Интересно, ще познае ли Мица местата, където прекара миналото лято? Ще си спомни ли как се криеше в касиса?

— Хайде — казах, оставяйки плетката и погалвайки заспалата котка, — утре да му пишем отговор. Да му разкажем, че при нас всичко е наред.

Мица се протегна насън, опря лапичка в коленете ми и отново се сви на кълбо. Иглите ми тракаха тихо в такт с виелицата зад стъклото, а календарът на стената чакаше своя април.