Петък

Фактурата от ЧЕЗ лежи на масата в кухнята на апартамента на Мариана Петрова в "Люлин", и цифрата най-долу — 184 лева — стои там от четири дни, без да стане по-малко страшна. Срок за плащане: петък. Днес е сряда.

Тя брои за пети път тази вечер. Заплатата идва чак след осем дни. По картата има 29 лева. Ако не плати в петък, случаят отива за просрочие, а просрочието означава лихви, които не може да си позволи и които ще прояждат следващия месец, и по-следващия.

— Мамо, Филип ме ухапа по ръката!

— Не съм го ухапал, само го блъснах леко—

— Мамо, не разбирам нищо от домашното по околен свят—

Тя слага фактурата под хлебната кутия, сякаш това я прави по-малко истинска, и отива да свари паста.

Мариана работи като санитарка в старчески дом в "Овча купел", дванадесетчасови смени, три дни наред тази седмица, защото колежката й се обадила болна. Взема допълнителните смени заради нощните добавки, а те са единственото, което държи сметката над нулата. Но допълнителните смени означават, че няма време да вземе Филип от училището в три, а удължен престой след четири струва допълнително, и тази добавка изяжда точно онова, което изкарва от нощния труд.

Филип е на седем години. Трудно му е да стои на едно място, трудно заспива, трудно пише домашни без да се разплаче от яд. Детската поликлиника на булевард "Сливница" започна изследванията преди осемнайсет месеца. Резултатите са готови от три седмици: ADHD, с препоръка за допълнителна подкрепа в училище. С препоръката идва възможност да се кандидатства за месечна помощ за дете с увреждане от Дирекция "Социално подпомагане". Мариана подаде документите преди шест седмици.

Обадила се в Социалното в понеделник. Чакала четирийсет минути на опашка. Служителката й казала, че досието е при колежка, която е в болнични, и не може да каже кога ще има решение.

— Трябва да знам тази седмица, каза Мариана. Имам фактура с падеж в петък.

— Разбирам, че е трудно, но не мога да ускоря конкретен случай.

Затворила и останала с телефона в ръка три минути, преди да отиде да вземе Елена от тренировката по волейбол.

В сряда вечер, след като децата заспали, се обажда на сестра си в Пловдив.

— Можеш ли да ми заемеш двеста лева до петък?

— Нямам ги точно сега, Мариана. И на мен заплатата идва чак на 25-ти. Но ще се обадя на мама да видя дали може да помогне с нещо, окей? Ще ти кажа утре.

Затваря, сяда на пода в банята с гръб към ръба на ваната, пуска крана, за да звукът на водата да изпълни стаята. Плачът идва на вълни, кратък и остър, после спира също толкова рязко, колкото и дошъл. Подсушава лицето с хавлия, плиска студена вода, отива да си легне.

Четвъртък сутрин. Обажда се отново в Социалното, преди да тръгне за работа.

— Знам, че не можете да обещаете нищо, казва на служителката, която вдига — различна от тази в понеделник. Но просто искам да знам дали има шанс отговорът да дойде днес или утре. Касае се за сметка на тока.

Служителката мълчи малко, после казва, че ще провери в системата, моли я да изчака. Минават две минути. Три.

— Виждам, че случаят е на финален преглед. Може да има решение в следващите дни, но не мога да обещая петък.

Мариана благодари, затваря, и веднага след това звъни в кол-центъра на ЧЕЗ, преди да успее да се разколебае. Чакалнята е по-кратка, двайсет минути. Обяснява положението на служител, който се казва Георги, казва, че й трябва отлагане на плащането с няколко дни, може би на части.

— Мога да въведа план за разсрочено плащане, казва той. Половината сума сега, остатъкът след четиринайсет дни, срещу такса от пет лева. Но "сега" значи до три работни дни, иначе случаят продължава по стандартния ред.

Тя казва да, по-добре така, отколкото нищо, и записва номера на преписката на гърба на касова бележка от "Фантастико". После отива на работа. Дванайсет часа с господин Колев, който не иска да се храни, с баба Денка, която иска кашата студена, никога топла, с колежката, която още е в болнични, заради което смяната е още по-тежка. В пет без петнайсет слиза от автобуса на спирка "Люлин 7", стъпалата я болят по начин, който вече не може да се различи от всекидневието, и изминава последните пресечки до вкъщи с два плика от магазина, които се врязват в дланите й.

Съседката баба Йорданка, седемдесет и три години, вдовица от пет години, стои във входа с кофата за боклук в ръка, когато Мариана влиза, мокра от ноемврийския дъжд.

— Здравей, Мариана. Студено е днес.

— Изглеждаш изморена, момичето ми. Звъни ми, ако трябва нещо.

Мариана се качва по стълбите без да се спира. Преди вратата да се затвори, чува баба Йорданка да извиква към апартамента си, с глас съвсем различен от онзи, с който говорила преди малко във входа:

— Хей, съкровища! Баба има шоколадови топчета от фурната, елате да ги подредим!

Вратата се затръшва. Баба Йорданка остава за момент на място, после слиза до пощенските кутии, отваря кутията на Мариана с резервния ключ, който пази, за да полива цветята, когато са на море, и пуска вътре банкнота от десет лева, увита в бележка: "За бутонките на Филип. Баба Йорданка." Знае, че не стига за фактурата, но е онова, което има.

Петък сутрин. Мариана се събужда в шест, преди да звънне будилникът, и лежи неподвижно, слушайки дишането на Филип през стената. По сметката има 29 лева, разсрочен план в ЧЕЗ с такса от пет лева, и три работни дни да събере първите 92 лева. Не е решено, но е управляемо. Става, отива в кухнята, вижда бележката с номера на преписката на масата, където я е оставила, и пуска кафемашината.

Телефонът звъни в осем, точно когато закопчава якето в антрето. Непознат номер, софийски код.

— Мариана Петрова?

— Да, аз съм.

— Обажда се Дирекция "Социално подпомагане". Във връзка с молбата ви за помощ за дете с увреждане за Филип.

Сяда на пода в антрето, якето наполовина закопчано.

— Решението е взето днес. Молбата е одобрена. 180 лева месечно, в сила с обратна дата от април, четири месеца назад. Това означава еднократна сума от 720 лева, в добавка към текущото плащане, която ще бъде изплатена още утре, тъй като се касае за просрочен период.

Мариана не казва нищо три секунди. Ръката, която държи телефона, трепери толкова, че трябва да опре лакътя си в коляното.

— Утре, казва накрая. Казахте утре?

— Да, превода постъпва утре преди обяд.

Затваря, остава седнала на пода и брои. С еднократната сума дори не й се налага да чака разсроченото плащане към ЧЕЗ — може да звънне на Георги още днес и да плати цялата фактура, щом пристигнат парите, да пренебрегне таксата от пет лева, стига да успее преди изтичането на трите работни дни. Брои още веднъж, за всеки случай, сякаш цифрата би могла да се промени.

Филип излиза в антрето по пижама, с разчорлена коса.

— Мамо, защо седиш на пода?

Тя го поглежда, протяга ръка и го притегля до себе си.

— Просто си броях нещо, миличък. Излезе точно.

— Какво излезе точно?

— Всичко, казва тя и се изправя, като го държи за ръка, докато закопчава якето с другата. Хайде, ще изпуснеш автобуса за училище.

Във входа срещат баба Йорданка, която се качва с пощата. Филип изтичва покрай нея, вече нетърпелив, но Мариана спира за секунда, бележката с десетолевката още в джоба й, откакто я намерила на закуска.

— Баба Йорданке. Не трябваше да го правите.

— Знам, казва баба Йорданка. Но исках.

— Все пак излезе точно, казва Мариана и подава банкнотата. Пазете я за следващия път, когато искате да купите сладолед на децата.

Баба Йорданка не взема парите, само кимва към Филип, който вече стои до входната врата и дърпа дръжката.

— По-добре я прибери за бутонките му, казва тя. Расте толкова бързо, че всичко му омалява.

Мариана забързва след Филип по последните стъпала, банкнотата остава в джоба й, а празната торбичка от шоколадовите топчета от снощи лежи смачкана върху боклука до вратата, готова да бъде изнесена.