Нощта, в която бивша съпруга разля виното и изгуби ресторанта

Валерия беше прекарала два дни в проверка на едни и същи дванадесет таблици. Беше ги разпечатала в офиса на мъжа си, с логото на ресторанта отгоре, и ги беше разстлала върху масата в хола. Онзи следобед яхнията й загоря. Отвори прозореца на апартамента в квартала „Младост" и вдъхна миризмата на дъжд и на пържено от скарата на съседния ресторант. В колонката „озеленяване на двора" имаше плащане от шест хиляди четиристотин лева към фирма на име „Ферев и Съдружници". Фирмата беше регистрирана във Варна, на името на Марин Ферев, братовчедът на Габриела. Валерия не се нуждаеше от повече – предния ден беше преброила палмите пред входа на заведението. Бяха седем. В договора стояха четиринадесет.

Поканата за рождения ден на свекървата си стоеше върху микровълновата. Шейсет и пет години, беше написано със златни букви от печатницата. Събитието щеше да е в главната зала на ресторанта, на самия морски бряг, във Варна, на алеята край плажа. Валерия облече ленен костюм в пясъчен цвят, закачи си златна верижка, останала от баба й, и излезе с ключовете на колата в ръка. Резервоарът показваше почти на нула. Спря на бензиностанцията на булевард „Сливница", плати двадесет лева точно и си помисли, че тази вечер ще я боли стомахът.

Паркингът на ресторанта миришеше на сол, на жасмин и на въглищен дим от скарата отстрани. Служителите тичаха насам-натам с колите на гостите. На главния вход Габриела стоеше облегната на рамката. Облечена в червено, с изпъната коса, с по един пръстен на всеки пръст. Като видя Валерия да идва, не се помръдна.

— Персоналът влиза отзад. Откъдето разтоварват рибата – каза й, докато дъвчеше дъвка.

— Не идвам да работя, Габриела. Идвам за рождения ден на Камелия.

— Бившата ми свекърва няма нищо общо с теб. Правя ти услуга, миличка. Вътре има хора с документи. Ти нямаш.

Валерия извади телефона от чантата си. На екрана се четеше съобщение от Антон: „Тръгнах от прокуратурата, идвам след двадесет минути." Вдигна го, без да каже дума, за да го види Габриела. Бившата съпруга отстъпи крачка назад, точно колкото да я пусне да мине. Червената рокля остави във въздуха сладникав шлейф на парфюм.

Вътре залата имаше дървена ламперия, дебели покривки, прозорци, обърнати към морето. Трио с цигулки свиреше бавна версия на стар шлагер. Сервитьорите се движеха с табли с пушена скумрия и салата. В дъното Камелия Георгиева седеше на почетното място с венец от бели цветя в косата. До нея дъщерята й Мариана се смееше с две приятелки. Валерия отиде при тях. Разговорът замлъкна, сякаш някой беше завъртял кран.

— Честит рожден ден, Камелия. Желая ти здраве.

Свекървата вдигна чашата и пак я остави. Не каза нищо. Само отбеляза:

— Дойдохте без сина ми. Странно. И в клиниката влизахте без никой да ви вика, нали, Валерия?

Валерия не отговори. Седна на стол до прозореца. Поръча си лимонада. Сервитьорът й донесе чашата и салфетка. Тя я сгъна на четири, по навик от толкова смени в болницата. Пъхна я под чинията. Мариана се наведе към Камелия и промълви нещо; Камелия се засмя със стиснати устни, сякаш имаше камъче между зъбите.

Валерия провери банковата поща на телефона си. Докато четеше, Габриела спря до масата й. Носеше чаша, пълна с червено вино, толкова тъмно, че приличаше на мастило от сепия. Движеше се с увереността на човек, който е репетирал жеста.

Защото Камелия я беше направила такава. От две години, откакто Антон беше напуснал Габриела, свекървата продължаваше да я държи в заведението — управляваше смените на сервитьорите, подписваше поръчките за доставка, седеше с ключовете от склада. „Тя разбира от бизнес, за разлика от тебе", й беше казала веднъж Камелия пред цялата кухня. Двете бяха сключили негласен договор: Габриела пазеше мястото си с ласкателства и мълчание пред фалшивите фактури, а Камелия затваряше очи, когато братовчедът й от Варна издаваше сметки за растения, които никой не засаждаше.

— Зарязал те е? — попита Габриела. — Не те съдя. Да водиш бившата прислужница на вечеря си е като да водиш прислужницата на вечеря. Колкото и да се гримираш.

— Връщай се на мястото си, Габриела.

— А ако не? — Бившата съпруга се приближи повече. Отблизо й се усещаше тютюн от дрехите. — Ще му кажеш на Антон, че съм била груба с теб? Моля ти се. Той се отегчи от теб още преди да подпишете акта за брак.

Габриела извъртя китката. Чашата се наклони. Виното се изля по бедрото на Валерия, по пясъчната тъкан, стигна чак до глезена и опетни килима. Един сервитьор замръзна на място. Цигуларят изгуби такта. На главната маса се чу смях.

— Приятно изпиране, прислужница! — извика Габриела, повишавайки глас, за да я чуе цялата зала. — Ай, ръката ми се изплъзна. Нали знаеш, миличка, това се изчиства с вода. Свикнала си да чистиш чужда мръсотия.

Валерия не се надигна. Не извади салфетката. Остана на мястото си, с изгасналия телефон върху чистото коляно. Усети студа на виното по кожата и се сети за сметката от химическото чистене, която беше прибрала в чантата: седем лева и осемдесет стотинки. Не се помръдна и на сантиметър. Главната врата се разлюля с трясък.

Антон влезе с палтото преметнато през ръка. Обходи с поглед помещението: лицата на гостите, празната чаша в ръката на Габриела, петното по костюма на жена си. Замръзна за миг, после стиснал челюст тръгна право напред. Отиде до масата на Валерия. Постави палтото върху коленете й, скривайки виненото петно. После се обърна към главната маса.

— Мамо, Габриела. Смятах да говоря утре в офиса, когато адвокатите подпишат документите. Исках да ви спестя срама пред гостите. Но тъй като сама си устроихте представление, Габриела, продължаваме сега.

Извади от вътрешния джоб прегънат лист с печати.

— От две седмици одиторите прегледаха счетоводството на ресторанта заедно с нотариуса, който подготвяше дарствения акт. Наех ги по настояване на съпругата ми — тя беше първата, която забеляза нещо нередно в озеленяването. Палмите пред входа са стрували шест хиляди и четиристотин лева. В двора, според договора, трябваше да са засадени четиринадесет. Последната проверка сочи седем. Останалите пари, общо двадесет и три хиляди лева, са минали през фиктивни фактури за ремонт на терасата, която братовчедът ти, Марин, никога не е докосвал. Всичко е отишло в сметка във Варна, на която, Габриела, си съдлъжник.

Камелия се изправи. Венецът й се разкриви.

— Това е лъжа. Тази жена те е подвела.

— Не, мамо. Документите вече са при адвокатите. Не ще заведа дело срещу собствената си майка. Но дарствения акт, който подготвяхме тези две седмици, вече е подписан.

Антон взе листа и го сложи в ръцете на Валерия.

— От тази сутрин Валерия Антонова е титуляр на собствеността върху ресторанта. Тя решава кой работи тук и кой не. И реши да започне веднага.

Валерия взе телефона си. Без да поглежда никого, влезе в банковото приложение. Въведе паролата. Докосна два бутона. Върху покривката пред Камелия завибрира мобилният й телефон. Екранът светна с известие: „Фирмена сметка деактивирана. Наличност: 3600,00 лв."

— На сметката са останали три хиляди и шестстотин лева — каза Валерия. — Току-що ги прехвърлих на клиниката, където работех преди. Тази в квартала, където приемат хората без застраховка. Ще им дойдат добре.

Габриела отстъпи крачка назад. Изпусна дъвка от джоба си на пода.

— Румен — повика Валерия. — Поръчай такси за Габриела. Има три минути да вземе палтото си и да напусне имота. Ако закъснее, обади се на охраната.

Управителят излезе иззад една колона и натисна бутоните на телефона си. Габриела искаше да каже нещо, но устните й се присвиха. Никой от гостите не се помръдна. Накрая взе чантата си от облегалката на стола и си тръгна, с токовете отекващи по дървената ламперия.

Валерия се изправи. От чантата извади чекова книжка — своя, лична, останала от спестяванията й като медицинска сестра. Разгъна я върху масата. Написа чек за двадесет и три хиляди лева — сумата, точно равна на присвоеното от Камелия и Габриела с фалшивите фактури, която тя сама покриваше от джоба си, за да не остане дълг в заведението. Показа го на свекървата, която още стоеше права, стискайки облегалката на стола с една ръка.

— Парите, които ти и Габриела взехте с измама, аз ги връщам. Не от сметката на ресторанта, от моите. Отиват във фонда на медицинските сестри на областта, при колегите ми, които нямат нито твоите пръстени, нито твоите палми. — Валерия остави чека върху чинията на жената. — Можеш да провериш номера на банката отдолу. Моя е.

Антон й подаде ръка. Валерия я хвана и тръгнаха към изхода, без да се обръщат. Виното беше изсъхнало по тъканта и образувало коричка в цвят на къпина. Нощният въздух миришеше на сол и на наближаващ дъжд, а някъде откъм служебния вход все още се носеше мирис на скара и на изгоряло, също като от яхнията й онзи следобед. На паркинга задната гума на колата й още носеше прах от пътя. Антон й помогна да се качи. Преди да затвори вратата, Валерия си свали една от обувките и я изтръска над асфалта. Паднаха три червени капки.

В залата Камелия продължаваше да стои права. Венецът й беше смъкнат над едната вежда. Чекът пред нея имаше петно от вино в ъгъла. Никой не се осмеляваше да го докосне.

— Приключи вечерята — каза Камелия.

Никой не отговори.