Близнакът от фонтана на булевард „Витоша

Казвам се Виктор Монев, на четиридесет и две съм, и в онази събота пред Националния дворец на културата стоях с дъщеря ми Елица и гледах едно хлапе, което сякаш беше излязло от собствените ми стари снимки.

„Татко, той прилича на мен!" извика Елица и посочи към фонтана.

Обърнах се толкова рязко, че усмивката ми изчезна още преди да видя детето. До чешмата стоеше мършаво момче, увито в дрехи два номера по-големи от него. Беше кално, уморено, явно отдавна не беше спало в легло. Но не мръсотията ме спря. Беше лицето. Същата бледа кожа като моята, същата малка брадичка, същите хлътнали сини очи, които Елица беше наследила от мен като нещо дадено по рождение, без избор.

Клекнах до момчето.

— Как се казваш?

То стискаше една хартиена торбичка до гърдите си и отговори, без да помръдне.

— Богдан.

Елица пристъпи напред, по-развълнувана, отколкото уплашена.

— Аз съм Елица. Това е татко ми.

Момчето ме гледа дълго. После бръкна в торбичката и извади изтъркана черно-бяла снимка. На нея бях аз, по-млад, с бебе, увито в болнична пелена.

Пръстите ми стиснаха края на снимката толкова силно, че хартията се огъна, преди дори да я бях взел изцяло в ръка.

Тази снимка беше изчезнала преди осем години.

— Откъде имаш това? — попитах.

Богдан наведе глава към торбичката.

— Мама ми я даде.

— Как се казва майка ти?

— Силвия. — Гласът му трепна. — Каза, че ако срещна някога мъж със сини очи, да го питам дали ми е баща.

Елица гледаше от мен към него, вече объркана.

— Татко?

Шумът на булеварда изчезна. Фонтанът продължаваше да шурти, автобусите спираха на светофара пред НДК, хората минаваха покрай нас с пликове от „Била", но всичко това остана някъде далече, зад стъкло.

Загледах се пак в снимката. Помнех деня, в който беше направена. Жена ми Радостина беше родила. Лекарите в „Шейна" ми подадоха едно бебе — момиче, Елица — и ми казаха, че е имало усложнения, че второто бебе, момче, не е оцеляло. Подписах някакви документи, плакахме с Радостина цяла нощ, и после никога повече не говорихме за това.

Повярвах им напълно.

Пръстите ми се впиха в снимката.

— Ти си… — започнах, но гласът ми заседна.

Богдан не отговори с думи. Само свали торбичката до крака си и показа ръката си — на китката имаше тънка бяла бенка с форма на полумесец. Самата бенка, която аз имам на лявата си китка. Елица я няма. Но аз я имам, откакто се помня.

Седнах на бордюра на фонтана, защото краката ми отказаха да ме държат прав.

— Богдан, къде е майка ти сега?

— Почина. Преди три месеца. — Той каза го равно, като дете, което го е повтаряло пред себе си толкова пъти, че думите вече не режат толкова. — Живеех при леля ѝ в Перник, но тя каза, че не може повече да ме храни. Даде ми адреса, който мама беше написала отзад на снимката, и парите за автобуса до София.

Обърнах снимката. На гърба, с познат почерк — почерк, който познавах от едни стари писма, намерени случайно преди години в кашон на тавана и после забравени — беше написан адрес. Моят адрес, от преди осем години, когато живеех на улица „Солунска".

Силвия. Сетих се тогава коя беше. Медицинска сестра в родилното отделение на болница „Шейна", с която бях имал кратка и тиха връзка точно в месеците преди раждането на Елица — връзка, която приключих сам, преди да разбера, че Радостина е бременна, и за която си мислех, че никой никога няма да узнае.

Отведох Богдан и Елица в едно кафене на площад „Славейков", купих на момчето сандвич с кашкавал и чаша прясно мляко, и докато го гледах как ги гълта — не ядеше, гълташе, както гълта дете, което не е сигурно кога ще получи следващото хранене — вадех телефона си с другата ръка и търсех номера на личния лекар от „Шейна", който щеше да уреди ДНК теста.

Три седмици по-късно резултатът дойде. Деветдесет и девет цяло и шест десети процента. Богдан беше мой син.

Казах на Радостина същата вечер, на масата в кухнята, където седяхме от петнайсет години. Не изрева, не хвърли нищо. Само стана, отиде до прозореца, взе кърпата за съдове от закачалката до мивката и започна да бърше чиста чаша, после още една, макар и двете вече да бяха сухи.

— Осем години — каза накрая, без да се обръща, подреждайки чашите в шкафа една по една. — Осем години живеех, мислейки си, че съм загубила син, а той си е бил жив, отгледан от друга жена, с твоите пари, с твоето мълчание.

Нямаше какво да кажа в своя защита. Бях подписал смъртния акт на бебе, което никога не бях видял мъртво, защото ми бяха казали, че така е, и защото не исках да знам истината — удобно беше да не знам.

Богдан остана при нас. Не защото „си простих" — нищо подобно не се случи — а защото направих нещо конкретно. Отидох при нотариус на булевард „Патриарх Евтимий" и преписах половината от дела си в семейния строителен бизнес — „Монев Строй" ООД, фирма на стойност около триста и петдесет хиляди лева — на негово име, като настойник до пълнолетието му. Отворих му детска влогова книжка в банката с първоначален депозит от дванайсет хиляди лева, парите, които бях заделил за ремонт на вилата във Копривщица, вила, която вече не ми се струваше толкова важна.

Радостина не си тръгна. Остана, но с условие — поиска развод на хартия, фиктивен, само за да получи самостоятелен дял от общото имущество, апартамента във „Люлин", записан вече изцяло на нейно име, с нотариален акт в ръка, който тя сама занесе в Агенцията по вписванията. Каза ми го спокойно, подреждайки документите в обикновен кафяв плик:

— Няма да те напусна заради детето. Детето няма вина. Но искам моето да е моето, за всеки случай.

Силвия, лелята от Перник, която беше изпратила Богдан с автобус до София с деветнайсет лева в джоба и една стара снимка — не я съдех. Но когато дойде месец по-късно да „види как е момчето" и намекна за издръжка, седнах срещу нея в същото кафене на „Славейков" и ѝ казах, че Богдан вече има настойник, адвокат и банкова сметка на свое име, и че всеки разговор за пари минава оттук нататък само през кантората на моя адвокат на улица „Граф Игнатиев". Тя си изпи кафето, остави празната чашка на чинийката и не дойде повече.

Елица и Богдан делят вече стая в апартамента ни на „Иван Вазов". На бенка от китката му тя му казва „близначето ми", макар да знае, че не са близнаци по кръв и по дата. В неделя сутрин минаваме пак през фонтана пред НДК, той спира всеки път, гледа водата и не казва нищо — не му и трябва.