Мамо, нямам време

Терасата в къщата над Трявна Иванка Петрова боядисала сама — лятото, когато внукът й навърши пет години. Сега боята се е олющила на ивици, като стара карта, а тя пак седи тук всяка вечер в седем, когато от съседния двор лъха мирис на скара и някой пуска новините в седем и пет.

На седемдесет и една е. Три деца, шест внуци, и никой номер в телефонния бележник не звъни по-често от веднъж на две седмици.

— Мамо, сега нямам време — казва Калоян, средният, строителен техник в Горна Оряховица. Повтаря го вече трета година.

Тя не се спори. Прибира слушалката и излиза на терасата — да изчака вечерта с чаша чай, която изстива, преди някой да се сети за нея.

Едно време тази къща кънтеше. По-голямата, Веселина, тичаше боса тук до късна есен, цепеше коляно на прага на терасата, а Иванка не спеше нощем — ту с температура, ту с кашлица, ту просто защото детето сънувало кошмар. Калоян счупи ръка два пъти — първия път в седми клас, скачайки от гаража, втория — вече пораснал, на строежа, и тя тогава сама пропътува с два автобуса до Горна Оряховица, носеше чорба в тенджера, увита с кърпа.

Най-малкият, Радостин, беше нейната нощна птица — заспиваше само на гласа й, когато му четеше някакъв роман до два през нощта. Тогава тя работеше учителка в Основно училище „Христо Ботев“, ставаше в шест, а щом се прибере, сядаше да му чете, защото друг начин да заспи това дете просто нямаше.

Сега Радостин живее в Мюнхен. Звъни на празници — кратко, учтиво, като отчет пред началник. „Как си, мамо?“ — пита, и не изчаква отговор повече от десет секунди.

Иванка не иска подаръци. Пенсията й е шестстотин двадесет лева, стигат за тока, парното, лекарствата за кръвното и малко отгоре. Не й трябват парите на децата. Трябва й някой да дойде и да седне насреща — не по работа, не защото нещо трябва да се подписва или да се взема документ от нотариуса, а просто така.

През ноември падна в кухнята. Подхлъзна се на мокрите плочки до мивката, удари бедрото в ъгъла на бурканчето… не, в ъгъла на столчето. Лежа четирийсет минути, докато успя да се докопа до телефона на масата. Обади се не на децата — на съседката Марийка, защото знаеше: тя ще вдигне веднага.

Марийка дотича по халат, повика бърза помощ, седя с нея в чакалнята на болницата в Трявна до два през нощта. Счупване нямаше, само силен контузен удар, лекарят предписа покой и компреси. Когато Иванка най-накрая успя да се свърже с Веселина — чак сутринта, защото не искаше да я буди нощем — дъщерята каза:

— Мамо, ама нали си оцеляла, това е важното. Ще ти звънна, сега имам съвещание.

Обадила се обратно след четири дни.

Иванка тогава не отвърна нищо. Остави телефона, погледна бедрото си, вече жълто-зелено от синината, и за пръв път от години си позволи просто да плаче — не тихо, както беше свикнала, а на глас, сама на кухненската маса, вдишвайки самотата си бавно и до дъно, както някой изпушва цигара докрай.

След седмица дойде Марийка с пита баница и седна насреща на масата.

— Слушай — каза тя, докато режеше баницата на парчета, — а апартаментът в Горна Оряховица, който купихте на Калоян за сватбата, на чие име е записан?

Иванка сви рамене.

— На него. Дарствен акт, още през две хиляди и дванайсета. Тогава струваше трийсет и пет хиляди лева.

— А тук, къщата?

— Къщата е моя. И дворът е мой.

Марийка кимна и не каза нищо повече, само досипа чай. Но нещо в Иванка тази вечер се размърда — бавно, като лед напролет, когато отвън още нищо не личи, но отдолу течението вече е друго.

На другата сутрин тя се обади на своята нотариус в Трявна, Диляна Стефанова, при която беше оформяла документите за двора още преди двадесет години.

— Искам да препиша завещанието — каза направо. — И искам да попитам още нещо.

Онова нещо се оказа следното: дворното място и къщата в Трявна, около седемстотин квадрата, тя реши да не оставя на децата по равно, както беше планирала преди. Реши да препише всичко на Радостин — не защото звъни по-често от другите, а точно обратното, защото звъни най-рядко от всички и затова най-малко е получавал от нея напоследък. Но едновременно с това направи нещо, което никое от децата не очакваше: вписа си право на пожизнено ползване, изключително за себе си, с отделна клауза — никой наследник не може да продава или да дава под наем къщата, докато е жива, и няма право дори да се появява на двора без нейна лична покана.

Диляна Стефанова тогава повдигна вежди и само попита:

— Сигурна ли сте, Иванка? Доста твърда формулировка е.

— Седемдесет и една година живях мекушаво — отвърна тя. — Нека сега опитам иначе.

Документът подписаха след две седмици, с двама свидетели — Марийка и съседа Стоян, който живееше през два двора и всяка есен помагаше с дърва за огрев.

За новото завещание на децата не каза нито дума. Просто продължи да живее, както си живееше: сядаше всяка вечер на терасата, пиеше чай, гледаше как слънцето залязва зад старата крушова дръвка, която беше посадила още нейната майка.

Обаждането дойде през април, когато крушата беше отрупана с цвят. Калоян, за пръв път от половин година, дойде сам, без предупреждение, с бутилка ракия и намръщено лице.

— Мамо, казаха ми, че си препращала някакви книжа. Какво става изобщо?

Тя му сипа чай, въпреки че той беше донесъл ракия, и седна насреща — точно както сядаше едно време, когато идваше като дете с оплакване от съученици.

— Дворът сега е записан на Радостин — каза спокойно. — А аз остава да живея тук, докъдето ми е писано.

— Но защо на него? Той цяла година не е идвал!

— Точно затова — отпи от чая. — Ти звъниш „нямам време“. Веселина казва „ще ти звънна“ и забравя. А Радостин, пък макар веднъж на два месеца, звъни и пита дали съм се нахранила. Не за работи. Просто пита.

Калоян дълго мълча, въртеше чашата в ръцете си.

— Това не е честно.

— Честно е, когато лежиш на кухненския под четирийсет минути и звъниш на съседката, защото знаеш, че тя ще вдигне — погледна го право в очите. — Къщата не е поделена по равно. Но и вниманието не беше поделено по равно, Калоянчо. Просто върнах онова, което заслужих.

Той си тръгна още същата вечер, без да изпие ракията.

Веселина звъня три дни по-късно, крещя в слушалката за несправедливост, за това, че е похарчила толкова години за кариерата си, а сега остава без нищо. Иванка изслуша, без да прекъсва, а после каза само едно:

— Ела през уикенда. Просто на гости. Без книжа, без претенции. Да видим дали ще намериш пътя.

Веселина не дойде онзи уикенд. Но след месец дойде. Седеше на същата тераса, половин час мълчеше неловко, а после изведнъж започна да разказва за работата си, за сина си, който тръгнал в първи клас. Иванка слушаше и си мислеше, че това е, навярно, цената, която си струваше да се плати — не парите, не къщата, а тези половин час мълчание, след които дъщерята най-накрая проговори.

Крушата роди обилно онова лято. Иванка вареше сладко на терасата, а до нея, на същата дървена пейка, седеше Радостин, който беше долетял от Мюнхен за две седмици — за пръв път от две години не по работа, а просто така — и чистеше ябълки за компот, разказваше нещо за новата си работа, докато пчелите се въртяха над кофата със захар.