Между обяда и килограм зеле от Божана

Купих ново ски яке за Матей, по-малкия, защото старото взе Калин, а той расте бързо и вече му е до коленете. Яке осемдесет и девет лева от магазина до аптеката на булевард "Васил Левски". Платих го с последните пари от заплатата, защото Радомир, мъжът ми, вече три месеца е на намален работен график в завода и парите не стигат никъде.

Няма да лъжа – разчитах на свекървата да помага повече. Тя самата настоя да родим трето дете, когато Калин трябваше да замине на казарма, а тя се страхуваше за него. Тогава ми каза в кухнята на апартамента им в Пловдив, докато белех картофи:

– Не се притеснявай, Боряна. Аз имам лозе и градина в селото, ще ви пращам всичко – сирене, яйца, зеленчуци. Дрехи от по-големите внучки също ще намеря.

Повярвах й. И не се разкайвам, защото роди ми се Матей, хубаво дете, вече ходи на детска градина. Но обещанията на Божана Петрова, свекърва ми, останаха само обещания. Първите два месеца след раждането наистина пращаше по нещо с автобуса – сирене, яйца, домашна туршия. После кокошките уж се разболяли, кравата уж спряла да дава мляко, градината уж пострадала от суша. А съседката ми от блока, която ходи в същото село на гости на майка си, ми каза, че Божана продава продуктите си на пазара в Асеновград всяка събота.

Казах на Радомир. Той само махна с ръка:

– Остави я, сигурно й трябват пари за лекарства. По-късно ще ни помогне.

Примирих се, че трябва да се оправяме сами. Но тази година, преди Великден, й се обадих сама и я помолих – донеси ни малко продукти за празника, сирене, яйца, нещо за трапезата. Трите деца чакат, пари няма, поне за Великден да има нормална трапеза. Тя се съгласи бързо, дори с радост в гласа. Радомир отиде с колата до селото и се върна с голяма чанта, пълна догоре.

Отвори я на кухненската маса и аз надникнах вътре.

Лукът беше развален, миришеше толкова силно, че веднага отворих прозореца. Картофите – почти изгнили, с кафяви петна и мека обвивка. Опитах млякото – беше разредено с вода, усещах го ясно по вкуса, а на дъното имаше бяла утайка, като сода за хляб. Счупих едно яйце в тигана да проверя – белтъкът се разтече по цялата повърхност, тънък и воднист. Старо яйце, най-малко от преди месец.

Пръстите ми стиснаха чантата толкова силно, че кокалчетата побеляха. Не от студ – от яд.

– Радомир, вземи тази чанта и я върни на майка ти! Иначе ще я изхвърля на кучетата отвън!

Той смръщи вежди, объркан:

– Боряна, успокой се, недей така…

– А на мен не ми е обидно?! Тя ни праща развалена храна за децата, за Великден! Все едно ни дава помия!

Накрая го изпратих обратно със същата чанта, непокосната. Час по-късно телефонът ми звънна. Божана, по-ядосана от обикновено:

– Какво си направила? Върнала си продуктите? Срамота! Толкова неблагодарна си!

– Срам трябва да изпитвате вие, госпожо Петрова. Искали сте да отровите собствените си внуци.

– Не преигравай, продуктите бяха съвсем нормални!

– Нормални продукти не миришат на развала от три метра разстояние.

Затворих преди тя да успее да отговори. Радомир седна на масата, с чантата в краката си, и дълго подреждаше и разподреждаше солницата пред себе си. После каза само:

– Може просто да е забъркала чантите на пазара.

– Три месеца поред забърква чантите, Радомир? Всеки път едно и също?

Той не отговори нищо. На следващия ден отидох сама в детския магазин на "Васил Левски" и купих яке за Матей с парите, които бях заделила за по-различни неща – за автобусните билети до селото на моята майка, в Хасково, където поне знаех какво ще намеря в чантата.

На Великден отидохме там. Майка ми, Радка, сложи на масата козунак, домашни яйца с естествена боя от лук, истинско сирене от съседката й. Децата ядоха спокойно, без да проверявам всяка хапка преди да я дам на Матей.

Божана ни позвъни по време на обяда. Не вдигнах. Радомир погледна телефона, после мен, и го остави да звъни, докато спря сам.

Два месеца по-късно получих съобщение от нея във Вайбър – искаше да дойде на рождения ден на Калин-младши, да донесе "подарък за всички внучета". Написах й кратко: подаръците приемаме, продукти за ядене – не, благодаря. Повече не ми писа нищо за храна. На рождения ден дойде с плик пари за Калин-младши и нищо друго. Взех плика, казах благодаря, и й сипах кафе от термоса, който носех от нас – не от нейния чайник в селото.