Нотариусът от Хасково не помни лицата, а ръкописите

Работя като нотариус в Хасково от осемнайсет години и съм чувала всякакви истории на този стол срещу бюрото. Но онази сряда в началото на март ми остана в главата заради една подробност, за която дори не се сещам защо ме жегна толкова — миризмата на прясно кафе от заведението долу, което се качваше през стълбището всеки път, щом някой отваряше входната врата. Тъкмо бях допила моето, изстинало, и чаках последната клиентка за деня, защото в пет и половина затварям, а вкъщи ме чакаше кучето на съседката, което гледам, докато тя е на смяна в болницата.

Жената, която влезе, се казваше Венета. Около шейсет и две, шейсет и три години, с онова палто, дето личи, че е купено за по-добри времена. Седна срещу мен, сложи чантата си в скута и дълго дърпаше ципа напред-назад, преди да проговори. Каза, че иска да преразгледаме нотариалния акт за апартамента на улица „Отец Паисий" — този, който преди четири години беше прехвърлила на сина си Пламен и снаха си Ирина срещу гледане и издръжка до края на живота си.

Обясни ми спокойно, почти делово, сякаш диктуваше опис на мебели. Разказа как след операцията на тазобедрената става миналата есен снаха ѝ спряла да идва — не защото имало скандал, а защото „вече нямало нужда", както ѝ казал синът ѝ по телефона. Как супата, която ѝ носеха два пъти седмично, спряла да идва без обяснение. Как за рождения ѝ ден през януари получила съобщение във вайбър, защото били затрупани с работа в автосервиза, който бяха купили с парите от нейния апартамент — първоначалната вноска, дадена уж назаем.

— Не съм дошла да я съдя — каза ми Венета, докато вадеше от чантата една синя папка, поомачкана по краищата. — Дошла съм, защото имам право да преразгледам договора за издръжка, щом насрещната престация не се изпълнява. Прочетох си закона.

Стана ми любопитно откъде една пенсионирана шивачка от текстилния комбинат знае термина "насрещна престация". Тя забеляза въпроса, изписан по лицето ми, и устните ѝ трепнаха нагоре — първата усмивка от началото на разговора.

— Внучката ми е на четвърта година право в Пловдивския университет. Тя ми обясни всичко по телефона онзи петък. Каза ми: бабо, апартаментът е бил твой начин на плащане за грижа, която не се случва. Значи можеш да развалиш договора.

В папката имаше разпечатки на съобщения, снимки на празния хладилник от миналата седмица и една тетрадка, в която тя сама, с равен почерк, беше записвала всяко посещение и всяко отсъствие на снаха си от октомври насам. Дати, часове, кратки бележки. „12 октомври — дойде за петнайсет минути, взе ключовете от гаража." „3 ноември — не дойде, обади се синът, каза че Ирина има грип." Дванайсет страници.

Обясних ѝ процедурата: за разваляне на договор за издръжка срещу прехвърляне на имот заради неизпълнение се минава през съд, не директно през мен — аз мога само да изготвя нов акт, ако страните се съгласят доброволно, или да я насоча към адвокат за иск. Тя прие го без изненада, сякаш го знаеше отнапред, и попита само едно:

— А ако той дойде тук и се съгласи доброволно? Колко бързо можем да го направим?

Не се наложи да чакаме дълго с отговора. В четвъртък следобед — точно преди да затворя за обедна почивка — на прага се появи мъж към трийсет и пет години, с работен гащеризон на автосервиз, вонящ на масло за двигатели, и жена с изправена стойка на човек, който е репетирал какво ще каже.

Синът ѝ Пламен седна на стола, без да сваля якето. Ирина остана права до вратата. Разбрах веднага, че Венета им е показала тетрадката вкъщи, защото първото, което Пламен каза, беше:

— Мамо държи сметка кога сме идвали, все едно сме затворници на изпитателен срок.

— Дванайсет страници, синко — обади се Венета от стола до мен, където беше седнала, стиснала чантата в скута си като щит. — Дванайсет страници за четири години грижа, която ми обеща.

Ирина започна да обяснява за работата, за две смени в сервиза, за кредита за оборудването, но Венета не повиши тон нито веднъж. Само отвори синята папка и я плъзна по бюрото към тях.

— Не съм дошла да крещя. Дошла съм при госпожа нотариуса, защото искам да прекратим договора по взаимно съгласие. Ще прехвърля апартамента на улица „Отец Паисий" обратно на свое име. А вие ще ми върнете нещо конкретно — първоначалната вноска за сервиза, парите, които аз ви дадох назаем срещу разписка, която май забравихте, че подписахте.

Извадих разписката от папката ѝ — да, беше редовна, с дата, сума и подпис на Пламен. Осем хиляди лева, дадени през пролетта на прехвърлянето, "в заем до продажба на стария ван". Ванът отдавна беше продаден.

Пламен пребледня видимо, а Ирина застана до него и сложи ръка на рамото му — не знам дали да го подкрепи, или да го спре да не каже нещо, за което после да съжалява. Настъпи една от онези паузи, в които се чува единствено вентилаторът на компютъра ми.

— Осем хиляди лева ги нямаме в момента — каза накрая Пламен.

— Знам — отвърна Венета. — Затова уговорих с адвоката разсрочено връщане, дванайсет месеца, по споразумение, което вече е готово в чантата ми. А апартаментът се връща на мое име днес, при нотариус, пред свидетели. Не заради отмъщение. Защото имам право да живея някъде, докато чакам паричния превод, а не да разчитам на съобщение във вайбър, за да разбера дали синът ми е жив.

Подписахме новия акт същия следобед. Пламен подписа последен, с онзи вид на човек, който едва сега разбира каква разписка е подписвал преди четири години. Ирина не каза нищо повече — стоеше до вратата, все така изправена, но вече без репетирания тон.

Венета излезе последна, спря се на прага, обу се внимателно, сякаш нищо не се беше случило. Аз затворих папката, погледнах часовника — шест без петнайсет, закъснявах за кучето на съседката — и си помислих само едно: дванайсет страници равен почерк са свършили повече работа от всеки семеен скандал, който съм виждала в този кабинет.