Антонио и внуците на Кармен

Казвам се Антонио, на седемдесет и шест години съм, вдовец, и от близо две години излизам с една жена от Пловдив, която срещнах на туристическа група в планината Родопи. Казва се Йорданка. Тя има приятелка, с която се вижда от над четирийсет години – Ирина, – и точно заради тази приятелка искам да разкажа какво видях отстрани, защото Йорданка едва ли ще го признае толкова направо.

Запознах се с Йорданка на един поход до хижа "Персенк". Бях облечен неподходящо, с нови обувки, които ми ожулиха петите до кръв, и тя ми даде лейкопласт от раницата си. От този лейкопласт започна всичко. Аз бях вдовец от четири години, живеех сам в апартамент до Тримонциум, децата ми бяха в София и Бургас и ме търсеха най-вече в неделя вечер по телефона. Йорданка също беше сама – мъжът й почина, синът й живееше в Германия. Започнахме да се обаждаме, после да се разхождаме по алеята покрай Марица, после да пием кафе в едно заведение до Стария град, дето сервираха баница с лук, каквато не бях ял от години.

Тя ми спомена за Ирина още в началото. Разказваше ми, че се виждат всеки четвъртък от повече от трийсет години, откакто и двете са били млади майки с колички в един и същ квартал. Че когато мъжът на Ирина починал преди осем години, Йорданка стояла с нея по цели нощи. Че когато на Йорданка й оперирали коляното, Ирина идвала всеки ден с готова храна в найлонов плик. Говореше за тази жена с такова уважение, че аз, честно казано, малко се притеснявах да не изляза някакъв натрапник в живота им.

Един четвъртък Йорданка отиде на срещата с Ирина в кафенето до пазара на "Съборна". Върна се вкъщи – аз я чаках да й донеса гроздова ракия от село, защото беше споменала, че й харесва – и я заварих да седи на кухненската маса, без да си е свалила палтото, загледана в чашата чай, останала недокосната.

Попитах я какво има. Тя ми каза, че се опитала да разкаже на Ирина за мен – за първи път на глас, след седмици обмисляне как да го изрече – и след пет минути Ирина вече й показвала снимки на внучката си с рокля за някакво парти в училище. Йорданка не се обидила веднага. Прибрала се, но по пътя усетила буца в гърлото, дето не можела да преглътне.

Не отидох да се меся. Реших си, че това си е тяхна работа, на седемдесет и три и седемдесет и една години жени, приятелки от толкова десетилетия – не е моя работа да им казвам как да си говорят. Но следващия четвъртък Йорданка не отиде на срещата. Каза, че има работа вкъщи. Виждах я как чисти шкафове, дето не са пипани от Великден. Знаех, че бяга от нещо.

Ирина й се обади вечерта. Йорданка седеше на дивана, аз четях вестник в другата стая, но чувах през тънката стена всяка дума. Каза го направо: "Опитах се да ти кажа нещо важно за мен и след пет минути пак говорехме за твоите внуци." Настъпи мълчание, дълго за телефонен разговор. После чух Ирина да се защитава – че и Йорданка говорела за децата си, че внуците заемали огромна част от живота й след като овдовяла.

Йорданка й задала въпрос, който после ми повтори дословно: кога за последен път са говорили за самата Ирина, не за децата й, не за Йорданка, а само за нея. Тишина от другата страна на линията продължи толкова дълго, че Йорданка попита дали връзката не е паднала.

Ирина й призна нещо, което Йорданка ми преразказа седмица по-късно, докато пиехме кафе на терасата с изглед към Небет тепе. Откакто мъжът й починал, Ирина се хвърлила изцяло в грижата за семейството на сина си – вторник водела внука на футбол, сряда помагала на снаха си с покупките, неделя обядвали всички заедно в апартамента й на "Дунав". Животът й бил пълен догоре, но почти всичко в него принадлежало на други хора. "Може би затова говоря толкова за тях – защото не знам какво да разкажа за себе си", казала Ирина.

Тази фраза свали голяма част от напрежението у Йорданка. Продължиха да се виждат всеки четвъртък, само дето сега преди да се разделят, си задават един въпрос: "А ти как си всъщност?"

Миналия месец Ирина дойде с нас на почерпка за рождения ден на Йорданка – седемдесет и трети. Настояваше сама да плати сметката, каза, че иска да почерпи "приятелката си и новото попълнение", както ме нарече през смях. По-късно, докато Йорданка отиде до тоалетната, Ирина ме погледна над чашата с мента и ми каза нещо, което не очаквах.

"Знаете ли, господин Антонио, синът ми притежава автосервиз тук, в Пловдив, на изхода за Асеновград. Аз му преотстъпих правата преди шест години, без нотариален акт, само на доверие, защото беше моя идея да го отворим и аз внесох първоначалните дванайсет хиляди лева. Оттогава не съм видяла и стотинка обратно, а той ми казва да не се притеснявам, че всичко е "в семейството"."

Йорданка се върна на масата тъкмо когато Ирина довършваше изречението. Не се престори, че не е чула. Каза й направо: "Ирина, ти четири години ми говориш за внуците, а никога не си ми казала това." Ирина сви рамене и промълви, че не искала да звучи като жена, дето се оплаква от собствения си син.

Три седмици по-късно Ирина дойде на четвъртъка с папка под мишница. Седна, поръча си лайка, както винаги, и извади документите на масата пред Йорданка и мен – договор за наем на помещението, съставен с адвокат на "Иван Вазов", и известие, изпратено с обратна разписка до сина й: занапред сервизът дължи наем от осемстотин лева месечно, ако иска да продължи да ползва помещението, което юридически още е нейно, тъй като прехвърлянето на дружествените дялове така и не било вписано в Търговския регистър.

Синът й се появи същата вечер пред блока й на "Дунав", без да се обади предварително. Йорданка го видя през прозореца, докато чакахме Ирина да слезе с боклука – тропаше по домофона, повтаряше, че това е недоразумение, че тя няма нужда от пари, че той работел там от толкова години. Ирина не му отвори веднага. Слезе чак след като си взе якето, слезе бавно по стълбите, и застана пред заключената входна врата на блока, от вътрешната страна, с ключовете в ръка.

Каза му през стъклото само едно: "От утре плащаш наем или освобождаваш помещението. Останалото ще си говорим при адвоката, не на тъмно пред входа." После се качи обратно, седна с нас на масата, доизпи си лайката, вече изстинала, и попита Йорданка дали в неделя има място за нея на семейния обяд – не при сина й, а у нас, при Йорданка и мен, защото, каза тя, доста отдавна не била питана как самата тя иска да прекара неделята.