Последната услуга

Обаждането дойде, точно когато бях сипала зелен чай в каната. Вторник, малко след девет. Навън над "Витоша" валеше първият сняг, толкова мокър, че веднага се превръщаше в кал по асфалта. Исках само да вдигна крака на масата и да затворя папката от НАП, но телефонът избръмча два пъти и на екрана се появи: **Анета Стоянова**.

Познавахме се от студентските години. Двадесет години, два брака, едно преместване, безброй нощи с бяло вино и усещането, че никога не трябва да си обясняваме нещо. Вдигнах.

— Трябва да ми помогнеш — каза тя, гласът й звучал като тънък лед под камион. — Става дума за онзи от сайта за запознанства. Резервирал маса горе, в онзи винен бар до Народния театър, знаеш, с кристалните полилеи. И аз не мога да отида. Не мога. Просто не се сещам как.

Придърпах одеялото по-нагоре. — Тогава откажи.

— Не може. Толкова се е постарал. Не искам да го обидя. Моля те, Мила. Иди ти вместо мен. Хапни едно пиле, изпий чаша вода, кажи му, че си Анета. След два часа си пак вкъщи.

Чух я още да казва нещо за „толкова сериозен мъж" и „без глупости". Палецът ми лежеше върху каната с чай. Чаят беше още топъл, но апетитът ми внезапно изчезна.

— Защо аз? — попитах.

— Защото ти можеш. Защото не си толкова чувствителна.

Ето го пак. Това „не си толкова чувствителна". Комплимент, който всъщност не е комплимент, а покана да не си правиш проблем.

Съгласих се.

Два часа по-късно стоях пред огледалото в антрето. Гардеробът беше пълен с рокли, които не бях докосвала от месеци. Облякох сивото си вълнено сако, което миришеше на канела, защото миналата седмица бях пекла в него коледни бисквитки, макар да беше едва началото на декември. Ботушите бяха почистени, но не нови. Лицето показваше уморените ми четиридесет и осем години. Прибрах косата си с черна ластичка и излязох от апартамента.

На спирката пред блока чаках автобус 64, вратите заклещиха. Хлапе с колонка JBL пускаше песен, която не познавах, прекалено силно. Мислех си: защо правя това?

Винен бар до Народния театър. Отвън високи витрини, зад тях топла светлина. Мъжът вече седеше там, до прозореца, с бутилка минерална вода и бележник. Казваше се **Красимир Ташев**, петдесет и шест години, собственик на фирма за строителни материали. Якето му висеше на облегалката на стола, "Barbour", което изглеждаше, все едно никога не е носено. Той се изправи, подаде ми ръка. Без усмивка, само бърз преценяващ поглед от челото ми до подметките.

— Анета? — попита.

— Да — излъгах.

Наля ми вода. После започна.

— Аз съм мъж с ясни представи. Не търся игрички. Търся жена, която знае какво иска, но знае и от какво имам нужда аз. Разбираш ли ме?

Само кимнах и порових в кошничката с хляб.

— Какви са ти доходите? — попита след салатата. — Не че мисля, че съм пресметлив, но ако ще планирам нещо с някого, трябва да знам дали е стабилна финансово. Не искам жена, която ще ми виси на гърба.

Оставих вилицата. Тракането беше по-силно, отколкото очаквах.

— Аз съм счетоводителка в архитектурно бюро — казах. — Годишният ми доход е около двадесет и осем хиляди лева нето. Наемът ми е петстотин двадесет лева с консумативите. Нямам дългове, но имам стара котка, която всяка седмица ходи на ветеринар. Искаш ли и номера на сметката ми?

Той се намръщи. — Не беше нужно.

— Ти попита.

После дойде изречението, което промени всичко.

Наведе се напред, лакътят на масата. — Приятелката ти ми каза, че си уморена да си сама. Че копнееш за стабилна връзка. Че нямаш високи изисквания. Това ми хареса. Нямам време за някой, който постоянно спори.

Посегнах към ножчето за хляб. Оставих го обратно. Ръката ми лежеше плоска на покривката, сякаш трябваше да я задържа на място.

— Какво още ти каза тя точно?

— Че си готова да се приспособиш. И че би била много благодарна, ако мъж като мен се заинтересува от теб. Звучеше разумно. Търся жена, която се вписва. Която не прави театро веднага. Която вечер вечеря с мен и в неделя посещава родителите ми, без да пита дали вали дъжд.

Седях там и се питах дали кристалните полилеи изобщо бяха видели прашинка, или в тази стая нямаше нищо истинско.

— Аз не съм твоята Анета — казах.

Той примигна. — Моля?

— Казвам се Мила. Анета е приятелката ми. Не искаше да дойде и ме изпрати вместо себе си. А описанието ти за мен е горе-долу най-отвратителното нещо, което съм чувала отдавна. Жена, която се вписва. Мебел с пулс. Това не е модел на връзка. Това е обявление за конкурс.

Той замълча. Лицето му остана неподвижно, само пръстите около чашата с вино побеляха.

— Може би трябва да си помислиш дали не искаш да сложиш малко повече труд в собствения си живот — казах. — Но аз излизам от играта.

Дръпнах стола назад. Сервитьорката донесе менюто с десертите. Поклатих глава и станах.

Навън снегът беше преминал в суграшица. Асфалтът блестеше. Тръгнах към спирката и чух телефона да звъни, още преди да стигна до нея.

Анета.

— Какво направи?! — крещеше тя. — Обади ми се и каза, че си била грубиянка. Че си съвсем друга жена. Аз само исках да ти направя добро! Толкова си самотна!

Спрях до едно дърво. Ветрецът повдигна яката на сакото ми. Наблизо мина автобус, вратите се отвориха с въздишка.

— Ти каза на непознат човек, че съм благодарна за интереса му. Все едно рекламираш употребяван Опел: изгоден, икономичен, неударен. И сега ме наричаш грубиянка, защото не искам тест-драйв.

— Ти наистина си най-големият егоист, когото познавам — изсъска тя.

— Може би. Но никога вече няма да съм ти резервен вариант.

Затворих.

Пътят до вкъщи отне час и половина, защото слязох на "Славейков" и останалото извървях пеша. Из тихите улички покрай Женския пазар, покрай затворени пекарни и осветени прозорци, зад които други хора прекарваха своите вторнишки вечери. Усещах студа по ушите и си мислех: колко години правиш това? Усмихваш се учтиво, когато някой те стъпва. Съгласяваш се, за да има мир. Милата Мила, която никога не създава проблеми.

Вкъщи излях студения чай. После отворих приложението на банката си.

Единадесет години Анета и аз имахме обща спестовна сметка. За летните отпуски, за спонтанното пътуване до Созопол, за годината, в която двете мислехме, че трябва да купим заедно вила на Косите. Междувременно там имаше **8600 лева**. Всеки от нас беше внасял по половината, но кой кога — това стоеше в приложението като стар таен договор: аз бях внесла с над 4200 лева повече, защото тя винаги изоставаше.

Тридесет минути тапках по телефона, прочетох срока за закриване на сметката, изтеглих последното извлечение. После прехвърлих 4300 лева на Анета с основание за плащане: *Твоят дял. Сметката се закрива.*

На следващата сутрин й пратих имейл с извлечението и потвърждението от банката за закриването. Без упрек, без сбогуване. Само цифрите.

Вечерта дойде нейно съобщение: *Наказваш ме за добронамереност. Ще видиш какво ще имаш от това.*

Не отговорих.

Три дни по-късно тя стоеше пред вратата ми. Видях я през шпионката, пухеното яке мокро от дъжда, в ръка книжна торбичка от книжарница. Позвъни два пъти. Не се помръднах. После извика през вратата: — Мила, моля те, трябва да поговорим! Това е лудост!

Завъртях ключа в бравата. Веднъж. Отворих вратата на верижка, само толкова.

— Какво искаш, Анета?

— Не разбирам защо закриваш сметката. Това е детинско. Аз само ти помогнах. Мислех, че си самотна. Ти самата казвала, че не искаш да си повече сама. А Красимир е порядъчен мъж с къща в Драгалевци, БМВ, спокоен живот…

— Ти още не си разбрала.

Свалих верижката, защото вече знаех какво искам да направя. В кухнята лежеше голям плик, който бях приготвила сутринта. Пъхнах й го в ръката.

— Какво е това? — попита.

— Завещанието ми? Не. Това е папка с всички пълномощни, които имаше за мен през годините: пълномощното за апартамента, банковото пълномощно, картата за спешни случаи с твоя телефонен номер. Отменила съм ги всички. Официално при нотар. Копията са за теб. Отсега нататък ти не решаваш какво се случва в моя живот. И ако го приемаш като наказание, съжалявам — но само малко.

Стоеше с отворена врата, книжната торбичка се мачкаше в ръката й. Видях как нещо се сгромолясва в очите й, нещо, което тя бе смятала за приятелство: че другите винаги следват само нейните планове.

— Ще свършиш като стара котка — каза тя, сякаш ме съжалявала.

— Котката ми е по-скъпа от човек, който ме продава като заместител.

Затворих вратата. Този път напълно. Отвътре завъртях ключа два пъти, така че се чу изщракването по коридора, и се върнах в кухнята. Отвън още чувах стъпките й по стълбите, после стана тихо.

Седнах на прозоречния перваз и взех старата котка в скута си. Тя запъркаше, сякаш преглъщаше шума на радиатора. Навън пак валеше сняг, но други снежинки. Улична лампа хвърляше бял правоъгълник върху масата.

По-късно се преоблякох, направих си чай и прегледах останалите извлечения. Беше приключило. Без повече драма, без гузна съвест. Чист разрез.

И усещането, което имах при това, не беше самота. Беше ред. За пръв път от дълго време бях единствената в собствената си кухня, която решаваше какво ще се случи после. Взех химикалка и написах на гърба на извлечението, което исках да запазя:

**Вечерта на Мила. Вход свободен. Не се изисква запис.**

***

**Какво се случи по-късно**

Около половин година след това, когато през септември си прибирах летните дрехи в мазето, зад пералнята намерих писмо. Беше от Анета, датирано за деня след закриването на сметката, значи никога изпратено. В него пишеше, че тогава по телефона казала на мнимия си мъж на мечтите Красимир, че съм „много скромна и благодарна" — а той отговорил: „Тогава явно и другата дама няма да каже не." Прибрах писмото в шкафа при останалите документи и затворих вратата. Вече знаех защо тогава беше плакала толкова много, когато престанах да съм на разположение.