Девет сърца, които затуптяха в родилното на “Св. Анна” във Варна

В двадесет и деветата седмица от бременността повикаха д-р Радост Ганева посред нощ. Тя беше дежурен началник в отделението по акушерство и гинекология, а на бюрото ѝ лежеше папка с име: Мирела Стоянова, на двадесет и седем години, счетоводителка от Девня. В папката пишеше "многоплодна бременност — седем плода". Число, което накара целия екип да замръзне за миг, докато го четеше.

Мирела не беше планирала нищо от това. Две години с мъжа си, Иван, се опитваха да заченат без успех, минаха през три неуспешни цикъла инвитро, и накрая при последния — този, в който вече никой не вярваше — се захванаха седем яйцеклетки наведнъж. Лекарката, която видя първия преглед в шестата седмица, едва успя да преброи всички туптящи точици на екрана. Преброи ги пак. После за трети път повика по-старша колежка да провери дали не бърка.

РЗИ прехвърли случая ѝ в УМБАЛ "Св. Марина" в Варна, най-голямата болница в Североизточна България, където работи екипът с най-много опит в страната по рискови бременности. От двадесетата седмица Мирела на практика живееше там. Стая на третия етаж, с прозорец към паркинга, и разтворим кафе-автомат до сестринския пункт, който вече знаеше да пуска, без да пита. Два пъти седмично доплер, веднъж седмично пълен ехограф, и девет месеца бременност, които на практика станаха седем — защото над тази граница, казаха ѝ лекарите, рискът просто нямаше да си струва.

Мъжът ѝ Иван, техник по асансьори в Девня, пътуваше всеки ден между работата и болницата във Варна. Вкъщи ги чакаше по-голямата им дъщеря, Виктория, на три години, при баба си в града. "Мама е в болница, защото има много бебета в коремчето," обясни ѝ учителката в детската градина, когато Виктория попита защо мама не идва да я вземе. На Виктория ѝ се стори смешно и каза, че иска "седем братчета и сестричета наведнъж, за да не се карат чий ред е".

В двадесет и деветата седмица кръвното налягане на Мирела спадна по начин, който не хареса на лекуващия екип. Д-р Ганева свика съвещание в два през нощта: да чакат още и да рискуват и двете страни — майката и плодовете — или да оперират веднага, докато бебетата са все още невероятно дребни, около седемстотин грама всяко. Решението падна за двадесет минути. Секцио, след три часа, щом целият екип — тринадесет лекари и тридесет сестри и парамедици, събрани от неонатологията и родилното — бъде на място.

В операционната, когато д-р Ганева отвори матката, се случи нещо, което не пишеше в нито един ехографски протокол. Вместо седем околоплодни торбички, тя преброи осем. После девет. Спря за секунда, погледна старшата сестра до себе си и каза тихо: "Брой с мен." Двете преброиха заедно, два пъти. Девет бебета. Пет момичета и четири момчета, едно от които се беше крило през цялата бременност зад братчето си близнак, без нито един апарат да го засече.

Най-дребното бебе тежеше триста и деветдесет грама. Най-голямото — килограм и сто грама. Девет кувьоза чакаха на редица в неонатологичното отделение, всеки с временно име, написано на листче: "Момиче А", "Момче Б" и така нататък, докато родителите изберат истински имена. Тридесет и седем души от персонала работеха на смени денонощно през първите дни, и на всяко бебе беше отредена отделна сестра, грижеща се само за него.

Иван чакаше в чакалнята с телефона в шепата, а екранът светваше на всеки три минути, докато проверяваше дали има пропуснато обаждане. Когато д-р Ганева излезе и му каза "Девет, всичките живи, Мирела е добре" — той седна на оранжевия пластмасов стол до автомата за закуски и се разплака, без да успее да каже дума. После се обади на майката на Мирела, после на своята майка, а след това вече не можеше да напише нищо, защото ръцете му трепереха твърде силно, за да улучи правилното копче на екрана.

Историята стигна до новините за два дни. Журналисти чакаха пред болницата, а пресцентърът на "Св. Марина" изпрати внимателно съобщение без разпознаваеми подробности, за да опази личния живот на семейството. Но новината за "деветте близнаци във Варна" вече обикаляше във всички групи във Вайбър из страната, и хора, които Мирела не познаваше, ѝ пращаха поздравления, писаха ѝ "честито" все едно са роднини.

Три месеца по-късно, когато последното бебе — онова, което се беше крило зад братчето си — най-накрая излезе от кувьоза с тегло два килограма и двеста грама, Мирела стоеше в коридора на отделението с девет торбички дрешки в ръце, а малката Виктория тичаше между краката на сестрите и броеше на глас: "Едно, две, три…" до девет, после вдигна поглед към Мирела и каза: "Мамо, сега аз съм най-голямата вкъщи."

Мирела не ѝ отговори веднага. Остави торбичките на пейката, отвори чантата си и извади оттам едно заявление за майчинство при многоплодна бременност, което беше попълнила още предната вечер — девет пъти повторено искане. Подписа последния формуляр с химикалката, скрита на дъното на чантата, затвори листа и каза на Виктория: "Права си. И ти ще ги научиш да броят."