Котаракът, който диктуваше пиесите на Радко от улица „Гурко“

Радко Стайков подреждаше папки в кантората на нотариус Балабанов вече осемнайсет години. Всяка сутрин в осем без петнайсет отваряше същата зелена врата на улица „Гурко“ във Велико Търново, окачваше сакото си на същата закачалка и сядаше на същия стол пред пишещата машина. Пръстите му бяха свикнали с болката — артритът се обаждаше особено при влага, а Търново през по-голямата част от годината беше влажен град, стиснат между хълмовете и реката.

Заплатата стигаше колкото да плаща стаята под наем на площад „Велчова завера“ и да си купува хляб, сирене и по някой път кренвирши за неделя. За женитба и дума не можеше да става — а и на кого да хареса човек, който на четирийсет и три е сам, без роднини, без спестявания, с гръб прегърбен от преписване на нотариални актове.

Единственото, с което Радко се различаваше от другите чиновници в кантората, беше слабостта му към котките. На обяд, докато колегите му хапваха баница в сладкарницата отсреща, той сядаше на стъпалата зад сградата и делеше сандвича си с котараците, които обикаляха около контейнерите. Смееха му се. Казваха му, че е откачен. Той просто не можеше да отмине гладно животно.

Така една октомврийска вечер, връщайки се към стаята си покрай Царевец, той намери рижо коте, свито под една каруцарска порта, мокро и треперещо. Занесе го вкъщи, изсуши го с кърпа и от този момент нататък спираше да се задържа в кантората след работно време. Бързаше — защото у дома го чакаше единственото същество, което го чакаше изобщо.

Кръсти го Хитър. Не заради интелигентност — макар че животното наистина гледаше с онзи вид на котка, която знае нещо повече от теб — а заради навика му да сяда всяка вечер до леглото и да мърка тихо, почти да говори, сякаш разказваше история.

* * *

В една студена вечер в началото на декември, нотариус Балабанов почерпи всички служители с греяна ракия — беше приключило едно тежко дело за делба на имот, което се точеше цяла година. Радко изпи повече от обичайното. Прибра се, нахрани Хитър, поговори му както всяка вечер и си легна.

Сънят, който го споходи тази нощ, беше толкова ярък, толкова подробен, сякаш някой му го прожектираше на стената. Радко се събуди рязко, опита се да прогони видението, но вместо това в главата му запрепускаха редове — цели изречения, диалози, имена на герои. Навикнал да си записва всичко за кантората, той седна на кухненската маса и започна да пише.

Пишеше цяла седмица. Всяка вечер, щом се прибереше от работа, сядаше до лампата с абажур от вестникарска хартия, а Хитър сядаше на ръба на масата и мъркаше насреща му, докато перото драскаше по листовете. Навън, по улица „Гурко", лаеше съседското куче, а от кръчмата долу се чуваше акордеон — но Радко не чуваше нищо от това.

Когато стигна края, разбра, че е написал пиеса. Нарече я „Андроник". Купчината листове, изписани с дребния му, накъсан почерк, лежеше на десния край на масата, дебела почти три пръста.

За пръв път от осемнайсет години Радко поиска отпуск. Нотариус Балабанов го изгледа странно, но подписа молбата. С папката под мишница Радко влезе в едно малко издателство на улица „Independentzia" в София, където се беше запътил с влака същата сутрин. Не се представи с истинското си име — то не звучеше на нищо, помисли си той. Каза, че се казва Виктор Андронов.

Пиесата беше приета. После — публикувана. После за нея заговориха. Радко искаше да разкаже истината, но с всеки изминал месец ставаше все по-трудно. Пък и имаше едно обстоятелство, което не му даваше мира повече от славата и парите: неговият котарак Хитър. Защото именно той нашепваше тия истории нощем.

Радко се взираше в светлокафявите очи на своя другар и питаше на глас:

— Хитър, какво да правя сега? Кажи ми.

* * *

Котаракът, разбира се, не отговаряше — просто примигваше и продължаваше да мърка. Но отговорът дойде отвсякъде другаде.

Издателството поиска втора пиеса. После трета. Хонорарите дойдоха — суми, каквито Радко не беше виждал в живота си: за първата книга — хиляда и двеста лева, за втората вече три хиляди петстотин. С парите той направи нещо, за което не беше и мечтал: купи си малка къща с двор в квартал „Асенова махала", близо до реката, с изглед към скалите на Царевец. Напусна кантората. Нотариус Балабанов не се учуди особено — само каза, че винаги е усещал, че Радко пише нещо в тия негови тефтерчета.

Играта продължи почти три години. Всяка вечер Радко чакаше съня, а Хитър сядаше на възглавницата до главата му и мъркаше, докато чиновникът заспиваше. На сутринта историята вече беше в главата му, готова, само трябваше да я запише. Той никога не разбра откъде идват тия сюжети — дали от котарака, от собствената му памет за прочетени в детството книги, от нещо друго. Само разбираше, че не може да спре.

Проблемът дойде оттам, откъдето Радко най-малко очакваше — от самия него. Славата на „Виктор Андронов" растеше, канеха го на срещи с читатели, искаха снимки за вестниците, искаха биография. Един журналист от софийски вестник започна да рови — не му се връзваше как автор с толкова богата предистория, за която в биографията пишеше "учил в чужбина, пътувал по света", живее сам в малка къща в Асенова махала и никой в квартала не го е виждал да заминава никъде.

Журналистът дойде в Търново през пролетта. Почука на вратата в един следобед, когато Радко тъкмо хранеше Хитър с парче риба, купена от пазара на „Демокрация". Мъжът представи документа си, седна на пейката в двора без покана и попита направо:

— Кой сте вие всъщност, господин Андронов? Защото в архива на кантората на нотариус Балабанов е записано, че тук е живял и работил някой си Радко Стайков. Има ли връзка?

Радко дълго мълча, гледайки как Хитър — вече стар котарак, с посивяла муцунка — се отърква в крака на журналиста, сякаш искаше да смекчи разговора. После сложи ръка върху дървената маса в двора, там, където лежаха последните две тетрадки с недовършена пиеса, и каза:

— Има връзка. Аз съм Радко Стайков. И тия пиеси написах аз, в тая къща, с тоя котарак до себе си. Само името не е моето.

Журналистът записваше бързо в бележника си. Попита защо е излъгал.

— Защото един чиновник от нотариална кантора не вярва, че някой ще купи пиеса, подписана с неговото име — отвърна Радко. — А "Виктор Андронов" звучеше като писател.

Историята излезе във вестника след две седмици, под заглавие "Тайната зад автора на 'Андроник'". Очакваше скандал. Вместо това читателите се насъбраха. Хората идваха да го гледат — не заради измамата, а заради самата случка: чиновник на четирийсет и шест години, самотен, беден, спи до котарака си и пише пиеси, които цяла страна чете.

Издателството не развали договора. Напротив — предложи ново издание, тоя път с истинското му име на корицата и с малка снимка на Хитър на последната страница.

Радко седна една вечер със същата тетрадка, в която преди три години беше записал първите редове на "Андроник". Отвори последната празна страница и написа договор, наивен и прост, съставен по неговия чиновнически навик за точност: цялата сума от бъдещите издания на пиесите му — тогава вече надвишаваше осем хиляди лева — да отиде в общинския приют за бездомни животни във Велико Търново, след неговата смърт, с изричното условие приютът да носи името "Дом на Хитрия котарак".

Занесе документа при своя стар работодател, нотариус Балабанов, и го завери както трябва — с печат, с подпис, с два свидетеля от съседната сладкарница. Балабанов го прочете, вдигна очи над очилата си и попита само:

— Сигурен ли си, Радко? Нямаш никого. Парите можеха да останат за теб, за старини.

— Имам си някого — отвърна Радко и посочи Хитър, който спеше свит на стола до вратата, вдигайки муцунката си при звука на собственото си име.

Излезе от кантората с копие на договора в джоба на палтото си, мина покрай реката, качи се по стъпалата към двора си в Асенова махала. Хитър го чакаше на прага, вече прекалено стар да ходи далеч, но все още с оня замислен, тайнствен поглед. Радко седна до него на прага, извади копието на договора от джоба и му го показа, сякаш котаракът можеше да го прочете.

— Готово е — каза само. — Каквото стане с мен, домът остава твой.

Дъхаше на дъжд, дъхаше на дим от съседските комини по Асенова махала, а някъде надолу, откъм реката, се чуваше как последният автобус за деня спира на кръстовището. Хитър се качи в скута му и замърка, тихо и настойчиво, както в първата нощ, когато на Радко му се присъни цветният сън и в главата му се появиха първите редове на "Андроник".