Грешният номер

Катя Радева се събуди от собствения си пулс. Коремът притискаше ребрата, сякаш някой бе напъхал вътре футболна топка. Три часа през нощта. В спалнята се чуваше само хъркането на Веселин и тихото капене на кухненския кран в банята. Понечи да се обърне, но старата дървена рамка на леглото изскърца и Веселин се сепна.

– Катя, за бога. Ставам в шест. Не можеш ли да лежиш спокойно?

Тя остана неподвижна, затаила дъх. От месеци това беше единственият тон, с който й говореше. Веселин Радев, диспечер в транспортна фирма с офис до Пристанище Варна, се отнасяше с нея като с досадно задължение. Проверяваше всяка касова бележка, сякаш животът му зависел от това. Дванайсет лева кисело мляко? Продавали го наполовина по-евтино в „Фантастико" с частна марка. Веждите му се вдигаха, щом Катя посегнеше към прасковите на тезгяха.

А тя носеше близнаци. Две момчета. Гинекологът го бе казал на двадесетата седмица, а Веселин само бе попитал дали това няма да излезе прекалено скъпо.

Катя се измъкна от леглото. Стъпалата й бяха толкова подути, че пантофите преливаха от краищата им. Довлече се до кухнята и седна до прозореца. Отвън валеше. От три дни валеше във Варна без прекъсване. Уличните лампи на булевард „Осми Приморски полк" се отразяваха в мокрия асфалт, а от пристанището долиташе рев на корабна сирена, сякаш искаше да събуди целия град.

Мислеше за кутията с бебешки неща, която още стоеше на горния рафт на коридорния шкаф. Сестрата на Веселин я беше донесла. Той бе обещал да я свали. Това беше преди три седмици.

На сутринта Веселин разхвърля дрехите си из стаята, търсеше чорапа си и затръшна вратата на шкафа.

– Изгладила ли си ми ризата?

– Виси на стола.

– Средното копче се клати. Можеше да го пришиеш. Няма значение, бързам.

Излезе навън, без да се сбогува. Катя чу как горното резе щракна. Секюрити блиндата, която Веселин бе монтирал преди половин година, след обир в блока. Отваряше се само отвътре, със специален ключ, който обикновено висеше над електрическото табло. Днес не беше там. Веселин го беше взел с него.

Денят се точеше. Катя подреди кухнята, направи прането, легна на дивана около обед. Към три часа реши да свали кутията от шкафа. Само да погледне. Само да пипне бодитата, малките чорапки, шапчиците.

Донесе табуретка и я подпря под шкафа. „Само първото стъпало. Само да надникна."

Качвайки се, пред очите й причерня. Кръвообращението, близнаците, изтощението – нещо от всичко това. Табуретката се наклони настрани. Катя се хвана за ръба на шкафа, но хвана само въздух. Падна върху бедрото си, удари главата си в коридорното огледало. Болката в корема дойде веднага, гореща и остра, сякаш нещо я дърпаше отвътре.

Между краката й по пътеката в коридора се разля топла течност.

– Не. Не, прекалено рано е. Остават седем седмици. Моля те.

Опита се да се изправи, но следващата вълна болка я притисна обратно. Телефонът лежеше на скрина, на три метра разстояние. Катя запълзя. Всеки сантиметър я пронизваше, сякаш под кожата й имаше стъклени парчета.

Когато най-накрая хвана телефона в треперещите си пръсти, два пъти докосна грешния контакт. В списъка имаше две имена: „Весо" – мъжът й. И под него „Веселин Шеф" – така беше записала номера на директора на фирмата, с когото трябваше да говори преди три месеца за документите по майчинството.

Катя набра. Мислеше, че звъни на мъжа си.

– Веселин, вратата е заключена. Блиндата е заключена, а ключа го няма. Паднах. Водите ми изтекоха. Не мога да се изправя. Моля те, ела си веднага!

Натисна бутона за изпращане. Телефонът падна от ръката й, плъзна се по коридорната пътека и остана до цокъла на стената. Екранът угасна.

Георги Костов, петдесет и две години, собственик на транспортната фирма, четиридесет камиона, двадесет и пет служители, седеше на съвещание, което трябваше да приключи в три. Беше четири и половина. Диспечерите се караха за калкулацията на нов клиент от Румъния.

Телефонът му завибрира.

Георги хвърли поглед на екрана. „Катя Радева." Жената на Веселин Радев. Спомни си я – бледа, тиха, с корем, който изглеждаше готов да се пръсне всеки момент. Беше идвала през юли в офиса да подпише документите за майчинство. Мъжът й тогава беше в болничен. За трети път за месеца.

Георги прочете съобщението и се изправи толкова рязко, че столът му падна назад.

– Съвещанието приключи.

– Господин Костов, не сме готови с калкулацията…

– Казах приключи. Всички да излизат.

Тръгна по коридора, набирайки номера на диспечерския пункт.

– Къде е камионът на Радев в момента?

– Моля?

– Нали имаме GPS на всяко возило. Къде е, по дяволите, камионът на Веселин Радев?

Чу се пращене в слушалката. После: – От два часа стои на паркинга на хотел „Черноморец" в Златни пясъци.

– Коя стая?

– Това не мога да видя. Но той се обади по-рано и каза, че е на път към Шумен за среща с клиент.

Георги затвори. Знаеше достатъчно. Хотел „Черноморец" беше спа-хотел с двойни стаи. А неговият диспечер, който уж беше на среща извън града, паркираше там от два часа.

Грабна якето си, слезе по стълбите, качи се в черния си Ауди и потегли. През вечерния трафик, по булевард „Сливница", към квартала, където живееха Радеви. В стар блок на третия етаж жена лежеше в коридора и кървеше. А мъжът, който трябваше да й помогне, лежеше в хотелско легло.

Георги заблъска по вратата на апартамента. – Госпожо Радева? Чувате ли ме?

Никакъв отговор. Само слабо стенание.

Отстъпи назад, засили се и се хвърли върху вратата. Веднъж. Дървото изпращя, но блиндата държеше. Втори път. Същото резе. На третия удар се чу грозно трошене и вратата се отвори.

Катя Радева лежеше в коридора. Около нея се беше разляла тъмна локва. Лицето й беше бяло като стената зад гърба й. Георги се наведе до нея, допря два пръста до врата й. Пулс имаше. Слаб, но го имаше.

– Господин Костов… – гласът й едва се чуваше. – Къде е Веселин?

Георги знаеше къде е Веселин. В хотелска стая с жена, която не му беше съпруга. Но не го каза.

– Нямаме време за обяснения. Дръж се.

Повдигна я. Почти не тежеше. Слизайки по стълбите, се обади на Бърза помощ. – Костов, Георги. Варна, блок до пристанището, трети етаж. Бременна, паднала, водите изтекли. Побързайте.

В болницата чакаше пред родилното. Купи си кафе от автомата, отпи една глътка и остави чашата на прозоречния перваз. Обикаляше напред-назад. След два часа дойде лекарка.

– Господин Костов? Вие ли сте бащата?

– Не. Работодател съм на мъжа й.

– Разбирам. Значи… близнаците се родиха. Две момчета. Седем седмици по-рано, но белодробната функция е по-добра от очакваното. В кувьоз са. Майката е стабилна. Без вашата намеса щеше да изтече кръвоносно.

Георги се облегна на стената. – Благодаря.

После извади телефона и набра номера на диспечера си.

Веселин Радев отговори след четвъртото позвъняване. Отзад се чуваше пиано, някой се смееше. Женски глас.

– Да, шефе? Тръгнал съм към Шумен към клиента.

Георги замълча за момент. – Кой клиент, Радев?

– Новата поръчка. Реших да мина да видя маршрута.

– Маршрута. Към Шумен. А камионът ти стои от три часа на паркинга на хотел „Черноморец". Интересно.

В слушалката настъпи мълчание. После: – Господин Костов, мога да обясня.

– Нищо не трябва да обясняваш. Жената ти паднала преди три часа. Водите й изтекли. Можеше да изтече кръвоносно, защото лежала сама в апартамента, а ти бил недостъпен. Защото си изключил телефона и седиш в спа-хотел с някаква жена.

– Господин Костов…

– Уволнен си. От днес. Документите ще ти изпратя по пощата. И ако се появиш в болницата, ще викам полиция. Ясно?

Затвори, преди Веселин да успее да отговори. После остана още известно време до прозореца на коридора, с ръце в джобовете. Мислеше за своята съпруга, която беше умряла преди шест години. Инфаркт. Георги беше на служебна командировка. Когато се прибра, тя вече беше мъртва от три часа. Оттогава не знаеше за какво изкарва парите.

Катя се събуди късно следобед. Болничната стая тънала в мека светлина. На масичката до леглото имаше свежи цветя. Бели рози. Без картичка.

Вратата се отвори. Влезе Георги Костов. Изглеждаше изморен, яката на ризата му беше разкопчана, вратовръзката висеше хлабаво на врата му.

– Господин Костов… вие ми спасихте живота. И на децата. Как мога да ви се отплатя?

– Не ми дължите нищо. Радвам се, че получих съобщението.

Седна на стола за посетители. После вдигна поглед. – Трябва да ви кажа нещо. За мъжа ви.

Катя слушаше, докато той разказваше. Хотелът. Стаята. Уволнението. Не почувства нищо. Нито гняв, нито изненада, нито дори мъка. Беше като да й четат вестник, а историята нямаше нищо общо с нея. Може би защото част от нея отдавна го знаеше.

– Апартаментът е на Веселин – каза тя. – Нямам роднини във Варна. Родителите ми живеят в малко село край Севлиево. С две бебета не мога да отида там. Не знам къде да отида.

Георги се наведе напред, с длани върху коленете.

– Можете да живеете при мен. Имам къща в „Виница". Достатъчно голяма за футболен отбор. И така никога не съм там. На приземния етаж има стая за гости със собствена баня. Можете да живеете там, докато стъпите отново на краката си.

Катя поклати глава. – Не мога да приема това.

– Тогава го приемете като работа. Трябва ми някой, който да наглежда къщата. Да провери парното, да приема пощата, да се грижи тръбите да не замръзват през зимата. Ще ви плащам заплата. Не сте там от милосърдие. Работите.

Катя погледна пръстите си. Венчалната халка се беше врязала в подутата кожа. Мислеше за двете момчета, които още не беше видяла. За апартамента, в който не можеше да остане.

– Добре – каза тя. – Съгласна съм.

Първите седмици във „Виница" бяха странни. Къщата беше голяма и тиха. Миришеше на изстинало кафе и хартия. Георги наистина почти не си беше вкъщи – тръгваше в шест и се връщаше в десет. Но децата промениха нещо. Мартин и Никола, две малки момчета с тънки ръчички и силни гласчета, изпълниха стаите с живот.

Георги започна да се прибира по-рано. Първо в осем, после в седем. Научи се да храни децата, макар да държеше шишенцата като гранати. Научи се да сменя пелени, макар да ругаеше като докер.

– Къде е, по дяволите, мокрото кече? – извика веднъж из цялата къща.

Катя се засмя. – Под ръката ти е, Георги.

– Можех и сам да се сетя за това.

На следващата година момчетата се научиха да ходят. Не ходеха – тичаха. Нагоре-надолу по стълбите, през градината, по терасата. Георги построи ограда, за да не падне никое в езерцето. Клатеше момчетата на коляно, четеше им приказки, макар да заспиваше на средата.

Една вечер през ноември, две години след раждането, седяха на дивана. Момчетата спяха. Отвън дъждът удряше по прозорците, а в камината пращеше огъня. Георги държеше чаша уиски, но не гледаше в нея, а към Катя.

– Какво има? – попита тя.

– Нищо. Просто си мислех, че обичам да ставам сутрин, откакто сте тук.

Беше странно. Георги Костов, мъжът, който докарваше служителите си до нервен срив, изричаше такива думи с простота, която надминаваше всичко останало.

Следващото лято Никола навърши три години. Георги беше вдигнал барбекю в градината. Катя правеше салати в кухнята. Момчетата тичаха с водна пистолетче по тревата, а Георги им се цупеше шеговито, когато някоя струя удряше ризата му.

– Внимавай, хлапе, това има последствия!

Грабна градинския маркуч. Момчетата писукаха от удоволствие. Катя стоеше на прага на терасата и нареждаше чиниите на масата една до друга, без да бърза. Мислеше за нощта преди три години, за коридора, за локвата от кръв и околоплодна вода. За телефона, оставен на пътеката. За грешния номер.

– Катя, идваш ли? – извика Георги. – Не мога сам да ги хвана двамата.

Тя остави салатника и слезе в градината.

По-късно, когато децата бяха вече в леглата и само въглищата от скарата тлееха, Георги хвана ръката й.

– Искам да останеш – каза той. – Не заради работата. Не защото ми трябва някой да приема пощата. А защото те искам. Тебе и момчетата. Като семейство.

Катя усети как нещо в нея се разхлаби. Възел, който носеше в себе си от години.

– Остава – каза тя.

Георги изсумтя кратко и доволно. – Добре. Тогава ще се оженя за тебе. Но те предупреждавам – съм труден мъж.

– Знам – каза Катя. – Не мога да чакам.

Какво се случи по-късно:

Три години след сватбата Катя намери в кабинета кутия със стари документи. Вътре имаше писмо от адвоката на Георги, с дата от седмицата, в която се родиха близнаците. Георги беше променил завещанието си, без да споменава нещо за това. Катя и децата бяха записани за единствени наследници. 1 500 000 лева, къщата, фирмата. Направил го бе, преди да й подари халката. Кутията стоеше между стари фотоалбуми и празна пурена кутия. Катя остави писмото обратно, затвори капака и слезе долу, където Георги учеше момчетата как се изпълнява дузпа.