Коте, което дойде на повикване

В квартал „Лозенец" в София живееше госпожа Марина Генова, а кучето ѝ се казваше Чучулигата. Не, няма грешка — обикновен йоркширски териер, но с душа на воин, който два пъти дневно обикаляше територията си, сякаш целият блок му принадлежи. А може и наистина да му принадлежеше. Поне един раиран котарак от двора беше сигурен в това.

Този котарак съседите от партера, семейство Костови, бяха прибрали преди години от контейнерите зад „Фантастико". Кръстили го Кръстника — приличаше на филмов гангстер, едното му око беше присвито, а изражението му беше такова, че не знаеш дали те харесва, или мисли къде да те зарови. Кръстника не беше от никаква порода, обикновен сив раиран котарак, но от тия, след които хората се обръщат на улицата. И най-важното — чакаше Марина. Не госпожа Костова, която го хранеше, не децата от седмия етаж, които го снимаха за инстаграм. Нея.

Стигало му да се появи в двора и Кръстника изникваше отнякъде — скачаше от кестена до пясъчника, измъкваше се изпод чия да е Дачия, или ставаше лениво от пейката до контейнерите. И веднага тръгваше след нея. Не се въртеше в краката ѝ, не просеше. Просто вървеше редом и я изпращаше. До автобусната спирка, понякога чак до „Билла" на ъгъла. А когато се връщаше, пак изникваше и я придружаваше обратно до входа.

„Е, Кръстник, как мина на работа?" питаше го тя по пътя, когато нямаше никой наоколо. Котаракът вдигаше уши, мълчеше за момент и после подхвърляше кратко „мяу" — сякаш добавяше своята реплика към разговора. Марина се смееше: „Вярвам ти, че разбираш от всичко това. Жалко, че аз не разбирам от тебе."

Сега трябва да обясним защо трийсет и четиригодишна жена води разговори с дворния котарак вместо с мъж.

Последните единайсет години Марина живееше сама. Тоест — не беше съвсем сама, имаше си Чучулигата. Но сърцето ѝ беше без двойка. А за това трябваше да благодари на Делян, съученик от гимназията, който ѝ обещавал години наред, че ще се оженят веднага след матурата. Тя му вярвала. През всичките тези години не поглеждала към друго момче. Той я оставил да стои сама на абитуриентския бал, а сам заминал с приятели за Гърция и ѝ пратил есемес от летището.

Кучето срещна същата нощ. Прибирала се пеш от бала, обувките в ръка, чорапогащника скъсан, и на детската площадка до входа видяла малко кученце да дъвче забравена лопатка в пясъчника. Било толкова никому ненужно, колкото и тя самата в този момент. Седнала до него на бордюра и се разплакала. Вероятно защото си представила, че на него сега му е толкова мъчно, колкото и на нея. И няма при кого да отиде.

Прибрала се вкъщи с кученце под мишница.

„Защо си толкова рано?" учудила се майка ѝ, която очаквала дъщерята чак на разсъмване. „Делян те изпрати ли? Защо не влезе?"

„Не, мамо, сама съм," Марина изтрила очите си и се усмихнала. „И Делян вече няма да го има. Нито в този живот, нито в този апартамент. Ще има това…" За момент се замислила, погледнала кученцето, което въртяло опашка, и казала: „Чучулигата."

Майката погледнала първо дъщерята, после кученцето, само въздъхнала. Нямало смисъл да се кара. Щом Марина си наумела нещо, така си и оставало.

От тогава минаха единайсет години. Марина завърши, започна работа в счетоводен отдел на строителна фирма в „Лозенец". Известно време живя с майка си, но тя „зле понасяше" кучето, затова Марина нае апартамент в „Хиподрума". Връзка с мъж през всичките тези години нямаше. Някак не се нареждаше. Цялата си нежност отдаваше на Чучулигата — а то ѝ го връщаше двойно. Майката, която от дълго сънуваше внуци, трябваше да се примири, макар при всеки удобен случай да повтаряше:

„Кучето е хубаво нещо, дъще. Но на човека му трябва и човек до него, за да е наистина щастлив."

„Мамо, появи ли се свестен мъж, вратата ще му отворя широко. Засега обаче…"

„Знам, знам."

Кръстника влезе в живота ѝ по-късно, когато Чучулигата вече беше прилично остаряло. Котаракът живееше при съседите от партера, но се прибираше само да спи — целите дни прекарваше навън. Далеко не ходеше: под люляка, на пейката или на стария кестен до площадката. Гладен не беше никога. Стигаше да мяукне два пъти, и към него се стичаха всички баби от квартала с купички и пликчета.

„Кръстниче, ела тук, имам ти парче пилешко, съвсем прясно!"

„Ама къде, опитай първо моята баница, сама я правих!"

„Колко е слаб, бедничкият," жалеше трета. „Ела, дай ти рибка."

Слаб Кръстника не беше никога. По-скоро обратното. Но да се пазари с бабите беше безнадеждна работа, така че котаракът беше по-добре гледан от не едно домашно любимче. От Марина впрочем нямаше нищо. Не го хранеше, не го викаше вкъщи. Просто разговаряше с него като с човек и искрено се опитваше да разбере какво интересно ѝ отговаря.

Чучулигата се отнасяше към котарака… никак. По-точно — правеше се, че не го забелязва. Или бе ревниво, или просто не обичаше котки, но пред стопанката си никога не си позволи да се нахвърли върху него. Не се биеха, и това беше най-важното. „Дано се сдружат," мислеше си Марина понякога, като гледаше двойката си.

А после съседите продадоха апартамента и се изселиха във Пловдив. Котарака не взеха с тях. Даже не го потърсиха на двора, макар да знаеха, че е някъде наблизо. Кръстника наистина беше наблизо. Седял на кестена и през листата гледал как товарят багажа. Когато колата потеглила и след нея зад ъгъла изчезнал и бус за преместването, котаракът скочил от дървото, обходил двора — и се върнал на мястото си. Вечерта беше там. Следващия ден — пак. Вече нямаше къде да нощува.

Честно казано, котаракът не особено се тюхкаше. Топли чувства към бившите стопани никога не бе имал. Марина при една от разходките за пръв път го погали. Беше ѝ жал за него. Много жал. Но да го прибере не можеше — вкъщи имаше старото Чучулиге, което се нуждаеше от спокойствие, а тя беше от сутрин до вечер на работа. Това, че кучето се държеше с котарака спокойно на двора, съвсем не значеше, че ще е така и между четири стени. Опита се поне да го подхранва — оказа се излишно. Бабите се справяха и без нея.

Животът продължаваше в своето темпо, докато един ден не се случи нещо, което преобърна всичко.

Онази сутрин Кръстника не беше наблизо — ходеше с тях само понякога. Марина извела Чучулигата, то душело храст до входа, и нищо не предвещавало неприятности. Изведнъж в двора се появило куче. Не какво да е — голямо, с породни черти, боксер, който не можеше да не се забележи. Някой от стопаните явно го пуснал без каишка в двора пред блока.

Боксерът видял Чучулигата. Старо, двойно по-малко. И от нищото се нахвърлило върху него, макар йоркширчето да не му беше направило нищо, даже не го погледнало. Марина стояла на около двайсет метра и преди да разбере какво става, беше късно. Да изтича по-рано от кучето не успяваше. Единственото, което успя:

„Чучулиго!"

Кучето вдигнало глава, изненадано се обърнало към стопанката — и само тогава забелязало боксера, който се носел право към него с не особено приятелски намерения. Замръзнало. От стойката му било ясно, че не знае какво да направи. Да се брани срещу този гигант нямало смисъл, да бяга — още по-малко — в движенията му вече нямаше тази лекота, с която младите кучета умеят да се изплъзват. Просто стояло. Стояло и чакало.

Какво щеше да му направи този боксер, ако бе доближил, никога няма да разберем. Защото не успя.

Отникъде се появи Кръстника. Или случайно се бе озовал там, или бе чул вика на Марина. Светкавично преценил ситуацията — задържал поглед най-дълго на уплашената стопанка — и без да се замисли се хвърлил между тях. Котаракът залагаше красивата си раирана кожа доста нависоко. Боксерът беше по-голям и от него, и от Чучулигата взети заедно. Но се хвърлил там. Изпънал гръб на дъга, заплашително зашъткал. А когато кучето на половин метър пренебрегнало предупреждението, му удари няколко шамара с лапа право по муцуната. И го погледнал право в очите: или спираш, или ще стане по-лошо.

Не беше ясно от какво се уплашило повече боксерът — от тежката котешка лапа, или от онази увереност, от която самото то нямаше в този момент и грам. Отстъпило. Обърнало се и побягнало обратно, откъдето бе дошло.

„Рекс! Рекс, къде си?!" викал някъде стопанинът. Хванал кучето за каишката, прикачил го и го повел.

Марина дотичала с пръчка в ръка, грабната от пясъчника. Хвърлила пръчката, клекнала до Чучулигата, с двете ръце го опипала по хълбока и краката, да не му е нещо, после взела Кръстника на ръце. Лапичките му още треперели — все пак се беше изплашило. „Ти си моят рунтав защитник," шепнеше в козината му. „Благодаря, че застана зад него."

На път към вкъщи, с котарак в едната ръка и каишка в другата, Марина мислеше само за едно: защо? Кръстника и Чучулигата никога не бяха приятелствали. Самата тя никога не беше правила нищо особено за котарака — не го хранеше като бабите, не го викаше вкъщи. И стигна до извод: причината беше в разговорите. Говорела с него като с човек — и той се отнесъл към нея по човешки. По-точно по котешки: отплатил добро с добро.

На пръв поглед обикновен котарак, нищо особено. А пък не.

Притиснала го до себе си и усетила как под козината бие бързо малкото му сърце. Беше ѝ неловко заради собствените мисли. Винаги си бе мислила, че просто от време на време си бъбри с дворния котарак. А се оказа, че за него тези разговори значеха много повече, отколкото предполагаше. Толкова се чувстваше нужен.

Да го остави след това на улицата беше немислимо. Без да пита никого, с една ръка го притиснала към себе си, с другата хванала каишката, и тръгнала към входа. Вече трима.

Така Кръстника стана наистина домашен любимец. Навън Марина вече не го пускаше — твърде много го ценеше. Единственото, на което се съгласи: когато извеждаше Чучулигата, котаракът идваше с тях. Беше негово условие, и не можеше да му го откаже.

Интересно беше какво стана после. За няколко месеца, докато прекарваха повечето време заедно в двустайния апартамент в „Хиподрума", Кръстника и Чучулигата се сдружиха. Марина не веднъж видя как котаракът го ближе и се грижи за него. Понякога спяха заедно на едно одеяло до радиатора. И ако по-рано на път за работа се тревожеше как ли е Чучулигата, сега беше по-спокойна. Знаеше: Кръстника ще наглежда. А ако нещо се случи, ще вдигне такъв шум, че съседите веднага ще позвънят.

Така и стана веднъж. Една нощ на Чучулигата му прилошало внезапно и Кръстника вдигна такъв врак, че се събуди целият блок. Марина дълго се извинявала после. Но щом хората разбрали причината за нощния концерт, само се усмихнали и без дума се разотишли по апартаментите.

Майката, като чу, че дъщерята вече има и котарак, само се хванала за главата.

„Марина! А кога ще помислиш за личния си живот? На трийсет и четири години!"

„Мамо, не почвай," отвърнала Марина уморено. „Помниш ли, баба казваше: всяко си има времето. Имам куче, имам котарак. Следващият вероятно ще е съпруг."

„Дано, дано," въздъхнала майката, но се усмихвала при това.

Онази вечер Марина седеше на масата с чаша чай и писа на майка си, че в неделя ще дойде на обяд. Чучулигата и Кръстника лежали на старото одеяло до радиатора, котаракът беше положил лапа върху гърба на кучето и му ближеше ухото, докато йоркширчето не захъркало тихичко. Марина остави телефона, погледа ги мълчаливо известно време, после придърпа до себе си на килима още едно одеяло, легна до тях и остави да свети само лампичката в ъгъла на стаята.