Зетят разказва: Мазето на тъста ми в Пловдив

Казвам се Николай, на трийсет и осем съм, работя като електротехник и от девет години съм женен за Йоанна. Тъст ми, Ангел Костов, почина миналата пролет и остави след себе си работилница за дребен инвентар на улица „Дунав" в Пловдив — двайсет и две квадратни метра, стар компресор, три струга и купчина ръждиви ключове, за които никой освен него не знаеше предназначението.

Тъща ми, Радка, реши, че мазето трябва да остане „в семейството" — тоест в нейните ръце, докато тя реши какво да прави с него. Проблемът беше, че в наследствения дял влизах и аз, чрез Йоанна, и че покойният ѝ баща беше записал в завещанието си съвсем ясно: работилницата се дели по равно между дъщеря му и мен, защото — цитирам нотариалния акт — „зет ми Николай единствен идваше да ми помага в неделя, докато собствената ми дъщеря спеше до обяд".

Тази реплика Радка не можа да ми прости никога.

Не съм лош човек, само не понасям да ме приказват зад гърба ми, а тя точно това правеше. На всяко седене с роднини вмъкваше по нещо: че съм „сметкаджия", че съм „чакал старецът да умре", че съм „домъкнал се в семейството от нищото". Аз мълчах. Йоанна също мълчеше, защото не искаше скандал — тя е счетоводителка в една фирма за опаковки на Околовръстния път, спокоен човек, не обича конфликти. Аз пък съм спокоен само докато не ме притиснат в ъгъла.

А тя ме притисна.

През юни Радка отиде сама при нотариуса — жена на име Виолета Дичева, кантора близо до Съдебната палата — и представи документ, който твърдеше, че бил подписан от Ангел „в присъствието на свидетели" два месеца преди смъртта му, с който цялата работилница се прехвърляше на нея. Свидетелите бяха съседката ѝ и някакъв неин братовчед от Асеновград, когото никой от нас не беше виждал повече от пет пъти в живота си.

Аз бях в мазето точно през онзи период — ремонтирах ключалка на входната врата, защото старата беше заяла — и знам със сигурност, че тъст ми не е подписвал нищо през онези седмици. Беше в болница в Пазарджик с бронхит и едва държеше химикалка.

Йоанна плака три дни. Не заради работилницата — тя изобщо не разбира от струговане, — а защото майка ѝ беше готова да фалшифицира подписа на мъртвия си съпруг, само и само аз да не получа нищо.

Аз не плаках. Отидох при адвокат.

Адвокатката се казваше Стела Пенева, кантора на булевард „Марица", препоръчана ми от колега от работата. Занесох ѝ оригиналното завещание, депозирано още при живота на Ангел в нотариалната кантора на Дичева, и медицинската епикриза от болницата в Пазарджик с точните дати на престоя. Стела прочете два документа един до друг и се засмя — не подигравателно, просто с онова спокойствие на човек, който вижда евтин номер.

— Този „втори документ" няма да издържи и петнайсет минути пред съдия — каза тя. — Датата на предполагания подпис съвпада с датата на изписване от болницата минус три дни, когато той е бил под системи. Ще подадем жалба за анулиране, а вие имате право и на отделен сигнал до прокуратурата за опит за измама с нотариален акт.

Не исках прокуратура. Исках само моето.

На среща в кантората на Дичева, в присъствието на Стела и на самата нотариус, сложих епикризата на масата пред Радка. Тя я гледа дълго, без да я вземе в ръце, сякаш листът щеше да я опари.

— Той ми каза, че иска аз да управлявам всичко — каза тихо.

— Той е написал друго нещо, при нотариус, три години по-рано — отвърнах. — И то е валидно.

Дичева потвърди с едно кимване на нотариалния регистър пред себе си: вторият документ не отговаряше на никоя от изискуемите форми, а и подписът, сравнен графологично по нейно настояване, се оказа сходен с почерка на братовчеда от Асеновград, не с този на Ангел.

Радка не изкрещя, не се разплака драматично. Само стана и излезе, оставяйки папката с фалшивия документ на масата.

Работилницата остана поделена по равно, точно както го беше записал Ангел. Йоанна не искаше нищо от нея — предложи ми да я взема цялата, аз отказах, защото не за пари водих тази битка. Продадохме заедно компресора и двата от трите струга на майстор от Куклен за деветстотин лева, а третия струг — стар, но здрав „Прима" — задържах и го карам сам всяка неделя, точно както правех, докато Ангел беше жив.

Радка вече не идва на семейните вечери с онзи тон. Веднъж, миналия месец, я срещнах случайно на пазара до Тримонциум — купуваше домати. Кимна ми, аз ѝ кимнах. Нищо повече не се случи, и точно затова разбрах, че всичко вече е приключило истински — не с помирение, а с това, че вече нямаше за какво да се караме.