Пилето в Пловдив с Явор и Виолета

Дървото на живота

Готвех пиле с картофи — за двама. Бях заляла една селска скара отзад на терасата, беше събота вечер, Явор трябваше да дойде в седем, да седнем, да обсъдим сватбата спокойно — меню, гости, бюджет, всичко, което разумни хора говорят, преди да се обвържат. В шест и половина звънецът иззвъня. На прага не беше само той.

Явор, майка му Виолета, баща му Георги и по-голямата му сестра Деница с мъжа си Пламен. Четирима, без обаждане, без „може ли", с усмивки, сякаш ги бях поканила аз.

— Изненада! — каза Явор и ме целуна по бузата. — Семеен съвет!

Замълчах. Пуснах ги да влязат. Мислех си — добре, станало е, ще се оправя някак. В хладилника имаше салата, бях направила лютеница тази сутрин, пилето вече се печеше. Отворих бутилка мастика, подарена ми от съседа чичо Methi, задето му бях оправила бойлера миналата седмица.

Седяхме час. Виолета огледа апартамента ми — малка къща на два етажа в покрайнините на Пловдив, купена и изплатена от мен сама за единайсет години — и сви устни. Георги седна в моето кресло до прозореца, единственото с одеялото отгоре, защото тапицерията беше протрита, и взе книгата ми да я прелиства. Деница и Пламен се настаниха на дивана, и Деница веднага попита:

— Тия плочки в кухнята, нови ли са, или стари?

— Нови. Слагах ги миналата година. Сама.

— Странни. Ние такива лепяхме преди петнайсет години.

Пак замълчах. А когато Явор каза „ставай, Мая, обслужи гостите" — нещо вътре в мен прещрака. Тихо. Като ключ на лампа.

Оставих тавата на масата.

— Явор. Ела за малко в коридора.

— Мая, после, тук тъкмо обсъждаме…

— Веднага.

Завъртя очи — театрално, за родителите, все едно казваше „вижте каква капризна" — но стана. Излязохме.

— Явор. Ти в своя дом ли си сега?

— Какво искаш да кажеш?

— Чия е тази къща?

— Твоя, е. И какво?

— Нищо. Просто искам да сме наясно и двамата.

Погледна ме като идиотка.

— Мая, защо се нервираш? Ами дойдоха мама и тати, Деница с Пламен. Това е семейство! След месец сватба, трябва да се опознаем по-добре.

— Опознаването става с предупреждение, Явор. И с торта в ръка. Не петима без обаждане.

— Четирима.

— Какво?

— Те са четирима, ние сме двама. Общо шестима.

Погледнах го. Сериозно. Той стоеше и ме поправяше по аритметика.

— Явор, връщай се при твоите. Аз идвам след малко.

Отидох в кухнята. Затворих вратата. Извадих телефона. Отворих бележника. И направих онова, което трябваше да направя преди месец, когато Виолета за пръв път ми каза по телефона: „Майче, само недей бърза с децата — нека Яворчо първо се стъпи на крака, нали изплаща кредита за колата."

Кредит за колата. За една употребявана Шкода Октавия. Пак бях замълчала тогава.

В бележника имах списък. Водех го два месеца. Не за скандал — за себе си. За да разбера в какво се забърквам.

Явор живееше при мен от октомври. Беше се изнесъл от наема си, не плащаше нито лев тока и парното. Храната купувах аз. Веднъж той донесе бира и чипс — каза „аз черпя". Колата му беше на кредит, плащал я три години, остават още две. Пръстенът ми беше подарен от него — сребърен. Мълчах и за това. Сватбата — „деляхме наполовина", но той покани петдесет души, аз — петнайсет. Ресторанът избран от майка му, в квартал, в който никога не бях стъпвала. Роклята ми я разкритикува — „прекалено семпла". За сватбата щяхме да ползваме моята Шкода Фабия, защото неговата кола „не е представителна". А къщата — моя, изплащана единайсет години, свободна от ипотека преди три.

Гледах списъка и мислех — е, Мая, пада ти се. Не си момиче. На трийсет и седем си. Осем години живя сама след развода и живя добре. А тук се напра̀ви на луда.

От стаята долетя гласът на Виолета:

— Яворчо, къде е твоята? Пилето изстива.

„Твоята." Ето я и нея.

Отворих вратата на кухнята и излязох в хола. Спокойно. Без тавата.

— Уважаеми гости. Моля облечете се и си тръгвайте.

Тишина. Само Георги обърна страница на книгата ми — машинално.

— Какво? — повтори Виолета.

— Вечерята приключи. Моля, обличайте се. Колата ви долу ли е? Ще се приберете нормално.

Деница се надигна:

— Мая, при себе си ли си?

— Напълно. За пръв път от половин година.

Явор изскочи от коридора:

— Мая, какво правиш?!

— Явор. И ти. Обличай се.

— Аз тук живея!

— Живееш тук по моя покана. Поканата отменям. Багажа ти ще изнеса сега.

Отидох в спалнята. Отворих гардероба. Извадих спортния му сак — голям, син, с който пристигна през октомври. Нахвърлях вътре всичко негово: две ризи, дънки, чорапи, самобръсначка, някаква книга за „успешен успех", зарядно за телефон. Мълчаливо. Бързо. За пет минути приключих.

Изнесох сака в коридора. Оставих го до вратата. Гостите стояха облечени. Виолета — червена като домат, Георги — спокоен, сякаш нищо не го засяга. Деница — с отворена уста. Пламен — единственият, който май се радваше. Кимнах му мълчаливо — той кимна в отговор. Добър мъж, не му провървя със сестрата.

Явор стоеше насред коридора и примигваше.

— Мая. Мая, ще съжаляваш. Сериозно ли говориш? Заради какво — че те помолих да обслужиш гостите?

— Не заради това, Явор. Заради всичко.

— Какво е „всичко"?!

— Явор. Живееш при мен от половин година. Не си вложил нито стотинка в тази къща. Аз плащам тока, парното, храната, готвя, пера. Сватбата делим наполовина, а ти каниш петдесет души, аз — петнайсет. Ресторанът — избор на майка ти. Роклята ми — разкритикувана от теб. Пръстенът — сребърен. Колата за сватбата — моята. И днес родителите ти идват без предупреждение, а ти ми заповядваш в моя собствена къща да „ставам".

Поех дъх.

— Явор, не съм престанала да те обичам. Престанах да те уважавам. А това, знаеш ли, е по-лошо.

Виолета отвори уста:

— Ама ти! Ама Яворчо всяка една…

— Виолета, всяка една — заповядайте. Яворчо е на ваше разположение. Вземете си го обратно. И помогнете му да изплати колата — нали имате къща в Асеновград, продайте нивата, я.

Георги се изсмя тихо. Погледнах го — усмихваше се. Сам на себе си.

— Да тръгваме, Вили — каза той. — Момичето говори право.

— Георги!

— Тръгваме, казах.

Излязоха. Деница след тях. Пламен се забави на прага, каза тихо:

— Извинявай за всичко това.

— Благодаря ти, че не участва.

Кимна и излезе. Явор остана. Със сака до краката си.

— Мая. Чакай. Да поговорим. Прекалих, не се сетих, аз…

— Явор. Ключовете.

— Какво?

— Ключовете от моята къща. Давай ги.

Извади бавно връзка от джоба. Свали два ключа — от горната брава и от долната. Остави ги на масичката.

— Мая. Обичам те.

— Вярвам ти, Явор. Само че тази любов не ми е нужна. Довиждане.

Излезе. Затворих вратата. На два ключа. Сложих и веригата — за пръв път от шест месеца. Постоях в коридора няколко минути, облегната на вратата. Не плаках. Просто стоях.

После отидох в кухнята. Пилето в тавата беше изстинало, но нищо — ще го затопля. Картофите също. Лютеницата стоеше недокосната — никой от тях очевидно не я харесваше. И слава богу, нямаше да я ядат.

Налях си чашка мастика. Чукнах я сама в ъгъла на масата. Изпих я. Закусих с лютеница. Пуснах телевизора — вървеше някакъв сериал, не следях сюжета, просто ми трябваше звук.

И знаете ли какво си помислих? Добре, че каза „ставай" днес. А не след месец, след сватбата. Защото тогава може би щях да стана. По навик. По инерция. А днес — днес още не съм съпруга. Днес съм домакиня. На своята къща, на своя живот, на своето пиле в тавата.

На другия ден отидох при нотариус — не заради Явор, заради себе си. Исках документите за къщата, титлата на собственост, всичко да е чисто на мое име, без пропуски, преди да се е сетил да претендира за каквото и да било, задето е живял шест месеца без наем. Юристката прегледа нотариалния акт, потвърди — къщата изцяло моя, изплатена, нищо негово в нея. Поисках и официална справка от банката за остатъка по стария ми кредит, вече нулев — просто да я държа в папката, ей така, за спокойствие.

Същата седмица продадох пръстена в заложна къща на улица „Христо Ботев" — сто и двайсет лева, нищо не чаках от него, просто не исках да стои в чекмеджето. Парите похарчих за нов комплект тенджери.

Явор звънна два пъти през следващите дни. Не вдигнах. На третия ден дойде пред вратата — чух стъпките по стълбището, после тишина, после звънецът. Погледнах през шпионката. Стоеше с найлонова торба — явно нещо беше забравил. Отворих вратата само до веригата.

— Мая, забравих си зарядното за лаптопа.

Подадох го през процепа. Затворих.

Чичо Методи дойде същата вечер с бутилка домашно вино — каза, че бойлерът пак фучал. Оправих го за десет минути. Останахме да си допием виното на терасата, говорихме за нищо конкретно — за времето, за комшиите, за това как septemvri вече е студен тая година.

Пилето изядох на другия ден за обяд. Останало беше точно колкото за още едно хранене.