Свещта на Севда от улица „Раковски

Севда Иванова духна тридесет и осемте свещички наведнъж и се засмя — не от радост, а защото беше единственият начин да не заплаче пред цялата фамилия.

Тортата беше от сладкарница „Мая" в Пловдив, шоколадова, с надпис „Честит рожден ден, мамо", изписан с розов крем малко накриво. Дъщеря й Ния я беше поръчала. Синът й Радо седеше в другия край на масата и гледаше в телефона си, сякаш вечерята не го засягаше.

— Хайде да режем — каза Ния и подаде ножа.

Севда пое ножа, но ръката й трепереше. Не заради свещите. Заради писмото, което сутринта беше намерила случайно — отворено на масичката в антрето, забравено от снаха й Диана, която живееше с тях от три години, откакто с Радо се ожениха и се преместиха в апартамента на Севда на улица „Раковски".

Писмото беше от нотариус Стоянов. В него пишеше, че прехвърлянето на трийсет процента от дела на Севда в апартамента вече е в ход по пълномощно, подписано уж от самата нея преди два месеца — пълномощно, за което тя не помнеше нищо.

Севда не каза нищо на масата. Отряза парче торта, подаде го на внучката си Мила, която тъпчеше крем по покривката с лъжичка, и се усмихна както винаги — тясно, но истински.

По-късно, когато гостите си тръгнаха и Радо изведе Мила да спи, Диана остана да събира чиниите в кухнята. Севда влезе след нея, затвори вратата и попита направо:

— Кога подписах пълномощно у нотариус Стоянов?

Диана изпусна чинията в мивката — не се счупи, само издрънча.

— Мамо, ти… ти самата дойде с мен. Не помниш ли? През юни, когато имаше главоболие и…

— Не помня, защото не съм ходила — каза Севда тихо. — Имам главоболие оттогава насам, Диана, но не съм подписвала нищо у никой нотариус.

Диана избърса ръце в престилката, после спря — сякаш се сети, че престилката не е нейна, а на Севда, купена преди петнайсет години от пазара на "Кючука".

— Радо каза, че така е по-лесно — измърмори тя накрая. — За кредита за колата. Трябваше ти като поръчител да имаш дял, за да мине банката. Той щеше да ти каже после.

— После кога? Като умра ли?

Диана не отговори. През прозореца на кухнята се чуваше как долу, на улицата, някой връща количка в магазина за плодове на ъгъла — метален звън, познат, ежедневен, докато вътре в кухнята всичко замръзваше.

На следващата сутрин Севда не отиде на пазар, както правеше всяка събота. Облече синия си костюм — онзи, с който беше ходила на пенсиониране преди осем години от текстилния комбинат — и взе автобус 20 до центъра, до кантората на нотариус Величков, стар приятел на покойния й съпруг.

— Севда, седни — каза той, като я видя на прага. — Изглеждаш ми зле.

— Искам да проверя едно пълномощно — каза тя и извади ксерокопието, което беше снимала с телефона на писмото на Стоянов сутринта, преди Диана да се събуди.

Величков го прегледа мълчаливо, после свали очилата си.

— Севда, това пълномощно дава право на снаха ти да се разпорежда с трийсет процента от дела ти. При това е генерално, не само за банков кредит. Тя може да продаде тази част, ако иска.

— Мога ли да го отменя?

— Веднага. Но трябва да отидеш лично, с личната карта, и да подадеш отмяна. От момента на подаването то пада.

Севда кимна само веднъж — не защото беше от жестовете, които си беше забранила, а защото в момента не намери думи.

Отмяната отне четирийсет минути и струваше дванайсет лева такса. Когато излезе от кантората, Севда не се прибра направо. Седна на пейката пред църквата „Св. Неделя", извади от чантата си стар бележник — тефтера, в който тридесет години беше записвала домакинските разходи, кредото, взето за ремонта на банята през 2011-а, погребението на мъжа си през 2019-а. На последната изписана страница пресметна: апартаментът струваше около сто и десет хиляди лева по пазарни цени. Трийсет процента правеха трийсет и три хиляди.

Прибра се следобед. Радо си беше вкъщи, седеше на терасата с бира.

— Мамо, къде беше цял ден?

— При Величков.

Радо остави бирата на масата така, че капчиците паднаха върху дървото.

— И какво търсеше там?

— Отмяна на пълномощното, което Диана ме накара да подпиша, без да съм ходила у никакъв нотариус Стоянов.

Радо мълча дълго. Долу, на улицата, мина трамвай номер 4 — тежкото му дрънчене изпълни паузата вместо думи.

— Мамо, аз имам дългове от кредита за автосервиза. Ако не се разплатя до края на месеца, банката ще запорира заплатата ми.

— Колко дължиш?

— Осемнайсет хиляди.

Севда влезе вътре, извади от гардероба стара кутия от обувки — в нея държеше спестяванията си, единайсет хиляди лева, събирани от пенсията седем години, за да остави нещо на внучката за следването й.

— Ето единайсет хиляди. Давам ти ги назаем, с разписка при нотариус, със срок за връщане пет години. Другите седем хиляди намери сам — от продажба на колата, от каквото искаш. Апартаментът не се пипа.

— Мамо, ти не разбираш какво е да…

— Разбирам много добре какво е да загубиш всичко, Радосвете. Баща ти умря без дом на негово име, защото го преписа на брат си, за да му помогне с бизнеса, и брат му изчезна с парите. Затова апартаментът е само мой. И ще си остане мой, докато аз реша друго.

На следващия ден Диана си събра нещата в два куфара. Не защото Севда я изгони — никой не изрече такива думи — а защото самата тя разбра, че вече няма причина да остане в дом, където плановете й бяха разбити с една ксерокопирана хартия и дванайсет лева нотариална такса.

Севда я изпрати до вратата. На прага Диана се обърна:

— Съжалявам, мамо. Наистина.

— Знам — каза Севда. — Но съжалението не връща доверието. Пази се, Диана.

Затвори вратата и се върна в кухнята, където Мила довършваше вчерашния крем от чинията с пръст. Севда седна до нея, взе лъжичката и й помогна да изяде последното парче торта — сама, бавно, без да брои повече свещите, които й оставаха.