Къщата на Лидия Романова (запазвам имената от инструкцията? Не — трябва нови български имена)

Шкафът в коридора на улица „Шипка"

Мария подпря гърба си до студената стена между шкафа и перваза на вратата и спря да диша. През открехнатата врата на апартамента на свекърва й гласовете звучаха толкова ясно, че тя чуваше дори хлъзгането на цип на чанта. Бебешка количка стоеше точно пред прага. Чуждо детско гукане долиташе от хола.

Това беше последният ден от отпуската й и тя бе тръгнала към блока на свекърва си, без да предупреди никого — просто да закове пердетата, които Елена Георгиева от три дни я молеше да й помогне да окачи. Болки в кръста, казвала беше, пердетата тежки, а сама не можела да стигне до корниза.

— Мария, ела, моля те, не издържам вече с тези завеси — повтаряла бе Елена Георгиева по телефона преди четири дни.

— Може просто да извикаш фирма за почистване, ще измият стъклата и ще окачат всичко — предложила бе Мария, без особено желание да хаби последните си почивни дни.

— Пари да хвърлям по чужди хора? Нямам излишни пари за такива глезотии — сопнала се бе свекърва й.

— Ще платя аз, само кажи колко — опитала се бе Мария да се отърве леко.

— Не искам чужди хора в апартамента ми. Ела, когато имаш време. Не те гоня — отсякла Елена Георгиева твърдо.

И тъй, този следобед Мария реши да приключи въпроса. Обади се да провери дали свекърва й е вкъщи — никой не вдигна. Опита и мъжа си Петър, който трябвало да е на работа в сервиза на „Марица" — тишина от другата страна. Решила, че сигналът е слаб, тръгнала.

Пред входа видяла колата на Петър — сребриста „Шкода Октавия", паркирана накриво на тротоара.

„Той пък какво прави тук посред работен ден? Да окачва пердета с майка си?"

Качила се тихо до третия етаж. Вратата била открехната. И точно там, до прага, стояла детска количка, която никога не е виждала.

Приклекнала почти машинално в нишата до шкафа, където Елена Георгиева трупаше стари кутии и пликове „за всеки случай" — място, което в този момент се оказа идеално тъмно и празно. Коридорът тънеше в полумрак. Никой не можеше да я види.

А гласовете в хола ставали все по-остри.

— Не, в никакъв случай! Как си представяш това, Петьо? Да оставиш Силвия и детето при мен — едно. Но как да го обясня на жена ти? Мария не е глупава, тя ще разбере веднага — говорела Елена Георгиева с нарастващо раздразнение.

— Правиш проблем от нищо. Кажи й, че не ти стигат парите и си решила да вземеш квартиранти за месец-два — отвръщал Петър спокойно, почти делово.

— Да живея с малко дете в апартамента си? Виж го само — капризен, неслушащ, не спира да плаче — мърморела свекърва й.

Трети глас се включи. Непознат, женски.

— Да, представи си, аз също не съм във възторг да живея с непозната възрастна жена в една кухня — казала жената остро. Казвала се Силвия.

— Петьо, аз ти казвам от години — купи ми апартамент, на мен и на малкия Ивайло. От раждането му го искам. Но на вас не ви пука. Нито за мен, нито за сина ти. Сега се скитаме от квартира на квартира като бездомни — продължила Силвия с горчивина в гласа.

Мария усетила как кръвта й замръзва.

„Син? Той има син от друга жена?"

Едва се удържала да не изскочи от нишата и да се хвърли с въпроси право в хола. Но нещо я спряло — трябваше да чуе всичко. Всяка подробност от тази измама.

— Какво говориш, Силвия? Знаеш положението ми. Трудно събирах наем за теб всеки месец. Сега нямам друг избор, освен временно да ви настаня при мама. Просто трябва да изтърпим малко — убеждавал Петър, гласът му звучал почти молещо.

„Значи всички са в това. Мъжът ми. Свекърва ми. Тя знаеше за другата жена и за детето през цялото време. Колко гадно…" — мислеше Мария, стискайки зъби до болка, за да не издаде присъствието си.

— И как мислиш ще живеем всички тук? Виж какво прави детето! Невъзможен е! По-добре да си гледаш възпитанието на детето, госпожице! — избухнала отново Елена Георгиева.

— Мислите ли, че съм във възторг да живея тук? Не ме разсмивайте. Да деля апартамент с някаква чужда старица също не е мечтата на живота ми — отвърнала рязко Силвия.

— Каква дързост! Петьо, как не можа да намериш по-свястна жена? Тя обижда собствената ми майка! Защо трябва да търпя това? — надигнала глас Елена Георгиева.

— Престанете да се караме! Какво ви става и на двете? Сега трябва да измислим как да минем през това успешно. Как да убедя Мария да продаде апартамента на родителите си и да ми даде парите. Вече подхванах темата за откриване на собствен бизнес — автосервиз или автомивка. Казах й, че вече не издържам да карам по тия обиколки из провинцията и да работя за чужд чичо за жълти стотинки…

Мария стоеше неподвижна в нишата, а дланите й се бяха впили в студения бетон на стената. Автомивка. Ето я причината за последните три месеца увещания — Петър настояваше да продадат наследения от баба й апартамент на улица „Македония", да вложат парите в „общ бизнес", да „заживеят най-сетне като хора". А тя, наивна, вече беше звъняла на нотариус, за да провери документите.

Детето отново заплака в хола, прекъсвайки разговора. Елена Георгиева нервно изпъшкала и станала да го успокои, а в този момент Мария безшумно се изплъзнала от нишата, излязла на двора и седна в своята кола, паркирана две преки по-нататък. Пръстите й не успяваха да напипат ключа в контакта — опита три пъти, преди двигателят да хване.

Тя не плака. Не звънна на никого. Седеше и мислеше.

На следващия ден, без да каже дума на Петър, Мария отиде при нотариус Радослав Тодоров, при когото бе купила преди осем години апартамента с баба си. Апартаментът — шейсет и два квадрата на улица „Македония" — се водеше изцяло на нейно име още от наследството, вписан като лично имущество преди брака. Петър никога нямаше право върху него, но тя трябваше да бъде сигурна, че той няма достъп нито до един документ, нито до пълномощно, което тя някога бе подписала „за по-лесно" пред банка.

— Искам да изтегля всички пълномощни, издадени на съпруга ми, за разпореждане с имота на улица „Македония" — казала тя спокойно.

— Има едно такова от преди две години, за представителство пред общината заради ремонта на фасадата — отвърнал нотариусът, прелиствайки папката.

— Анулирайте го. Днес.

Същата вечер тя се обади в банката и затвори съвместната им сметка, в която от години влизаше заплатата й за домакинство и в която Петър твърдеше, че „няма нищо излишно за чистачки". Остатъкът, тринайсет хиляди лева, прехвърли на нов, личен влог.

Петър се върна късно, миришещ на бензин и чуждо парфюм, и завари на масата в кухнята само един плик — разпечатка от банката за закритата сметка и копие от анулираното пълномощно. Отгоре, с нейния почерк: „Повече няма да плащам за мечтата на твоя син."

Той звънеше тридесет и шест пъти през следващите два дни. Мария не отговори на нито едно обаждане.

На третия ден дойде пред апартамента на улица „Македония". Ключът не влезе в патрона — тя беше сменила секрета на входната врата същата сутрин, с майстор, когото платила в брой, без разписка на негово име. Стоеше на площадката, звънеше и чукаше, а отвътре се чуваше само тишина.

Елена Георгиева го чакаше долу в колата, стиснала здраво чантата си, без да смее да вдигне поглед към прозорците на третия етаж.