Нотариусът от улица “Граф Игнатиев

Казвам се Венцислав и от деветнайсет години съм нотариус в малка кантора на улица "Граф Игнатиев" в Пловдив, точно над апетитна баничарница, чиято миризма на сирене и топло тесто се качва през вентилацията всяка сутрин в осем без петнайсет. Клиентите ми обикновено идват с ясна цел — продажба, дарение, пълномощно — и си тръгват за по-малко от час. Тази жена дойде три пъти, преди да реши какво точно иска.

Казваше се Мария Стойчева, шейсет и три години, пенсионирана медицинска сестра от Четвърта градска болница. Първия път дойде сама, седна на стола срещу бюрото ми и мълчеше толкова дълго, че запитах секретарката да донесе вода. Втория път доведе дъщеря си — жена на около трийсет и пет, с униформа на фармацевт под разкопчано яке, която говореше вместо майка си и непрекъснато поглеждаше часовника на телефона. Третия път Мария дойде отново сама, но с папка, прихваната с кламер, и каза спокойно: "Днес ще подпишем."

От документите, които мина през ръцете ми тогава — а то беше точно преди година, през ноември — разбрах само толкова, колкото е нужно за нотариалния акт. Но хората говорят в чакалнята, особено когато чакат по четирийсет минути, докато колегата ми в съседния кабинет приключва с ипотечен договор. А Мария, веднъж отпусната, разказва добре.

Собственикът на масажното студио "Релакс" на булевард "Шести септември" беше зет й — съпруг на по-малката й дъщеря, казваше се Пламен. Студиото го беше купила самата Мария преди осем години с парите от продажба на вила в Брацигово, наследена от нейния баща. Купи го на свое име, защото Пламен тогава нямаше кредитна история и банката отказа да му отпусне заем. Договорихте се — така поне разказваше тя — че след няколко години, щом бизнесът тръгне, ще прехвърли имота на негово име, като формалност, защото нали е семейство.

Бизнесът тръгна. Пламен разшири студиото, взе втори кредит, купи апаратура за лимфен дренаж от Германия. И някъде по пътя забрави да спомене на Мария, че наема счетоводител, който всеки месец минава актуализирана декларация за доходи — такава, в която тя самата, като съсобственик по документи, фигурираше с нулево участие в оборота. Дъщерята на Мария — по-малката, съпругата на Пламен — й го каза случайно, една вечер на рожден ден, след две чаши вино: "Мамо, той отдавна е решил, че студиото е негово. Чакат само да умреш, за да не правят документи с два подписа."

Мария не припадна, не извика. Според по-голямата дъщеря, която я закара до мен, тя само попита: "А ти откога знаеш?" Отговорът — три години.

В кантората, докато чакахме да дойде ред, Мария ми разказа нещо, което не е записано в никакъв документ, но го помня, защото рядко клиент говори толкова просто за толкова тежко нещо. Каза, че цяла зима преди да купи студиото, е работила нощни смени в интензивното отделение, за да събере разликата, която не стигаше от продажбата на вилата — четирийсет и две хиляди лева не достигаха, тя взе и кредит от банка в центъра, изплащан пет години от пенсията й. "Не съм купувала масажно студио", каза тя. "Купувала съм сигурност за старини. А те решиха, че сигурността е негова."

Пламен дойде в кантората веднъж — не по собствена молба, а защото нотариалният акт изисква и неговото уведомяване като живеещ в имота съсобственик по регистрация на бизнеса, макар дяловото участие да е на Мария. Влезе с шум, с телефон в ръка, извинявайки се на някой от другата страна на линията, че ще закъснее за "среща с клиент за антицелулитна терапия". Когато секретарката му обясни за какво е дошъл, той спря да говори по телефона.

Не помня точните му думи — помня тона. Опитваше се да бъде спокоен и не успяваше. Каза нещо от сорта "това е недоразумение, нали сме семейство", после попита дали може да "уредят въпроса между близки, без нотариус". Мария, която седеше на същия стол, на който седеше при първото посещение, само отвори папката пред себе си — вътре имаше извлечение от банковата сметка с всичките двайсет и два транша по кредита от 2018-а до 2023-а, с нейното име в графа "наредител".

Казах му спокойно, защото това е моята работа: прехвърлянето, което Мария иска, не засяга собствеността на студиото — тя продължава да е 100% нейна, по документ, какъвто си е бил през всичките осем години. Промяната е друга: тя отменя пълномощното, с което Пламен от три години тегли от фирмената сметка на студиото и подписва договори с доставчици от нейно име, без тя да знае. От днес всяка фактура над петстотин лева минава през нея. И наемът, който студиото плаща на самата Мария за помещението — собствено нейно, не негово — ще се удържа автоматично от оборота, преди всичко останало.

Пламен пребледня някак отвътре навън, не изведнъж. Каза: "Но аз живея от това студио." Мария затвори папката с кламера и отговори нещо, което записах в бележника си, защото никога не го бях чувал нотариален клиент да каже толкова просто: "И аз живях двайсет и девет години като медицинска сестра с нощни дежурства, за да ти го купя. Сега ще живееш от него, ако работиш в него, не ако чакаш мен да изчезна."

Той не остана за кафето, което секретарката винаги предлага след подписване. Излезе, затваряйки вратата по-силно, отколкото трябва, и чух стъпките му надолу по стълбите — забързани, после по-бавни, сякаш по средата на етажа беше спрял да помисли какво ще каже на жена си довечера.

Мария остана още пет минути, докато й подготвяхме копие от акта. Погледна през прозореца към баничарницата отдолу и каза, без да се обръща конкретно към мен: "Знаете ли, винавах мислех, че съм твърда жена, защото съм вадила игли от вени трийсет години. Но твърдостта не е в ръцете. Е тук." Посочи папката.

Взе си документите, сгънати в същата кафява папка с кламер, стисна ми ръка и излезе. Не знам какво е станало след това между нея и зет й, между нея и по-малката дъщеря — това не е моя работа, и честно казано, в деветнайсет години научих, че клиентите, които се справят най-добре, са точно тези, които не се върнаха да ми разказват края.