Вечерта с чуждия куфар

Работя на рецепцията на семеен хотел „Вълна“ във Варна от пет години. Смяната ми свършваше в двайсет и три и бях останала без търпение – краката ме боляха от осем часа стоене на плочки, а вкъщи ме чакаше куп пране, което събирах от понеделник. Беше вторник, средата на февруари, дъждът валеше със сняг, както обича да прави на автогарата до морето.

Влезе жена на около шейсет и пет. Висока, със старомодно палто от дебела вълна, подгизнало по раменете. Влачеше куфар с едно счупено колело и той се килваше наляво при всяка крачка. Нямаше резервация.

– Добър вечер. Имате ли свободна стая за тази нощ?

После добави, че може да плати в брой. Назовах цената – трийсет и осем лева. Тя бръкна в малката си кожена чанта с протрит ъгъл и извади две банкноти по двайсет и една монета от два лева. Даде ми всичко, без да брои ресто.

– Стаята е на втория етаж – казах, докато попълвах бланката. – Асансьорът не работи от сутринта.

Тя кимна, без да каже нищо, и пое по стълбите. Куфарът удари два пъти стъпалата.

Остана да стои до рецепцията. Не си тръгна веднага, а седна на кожения диван под стената. Извади стар телефон с пукнат екран. Чух я как казва с равен глас:

– Дъще, аз съм. Слязох от автобуса. Само за една нощ…

После дълго мълча. Телефонът беше на високоговорител, защото гласът от другата страна се чуваше ясно – женски, напрегнат:

– Мамо, не сега. Децата спят, утре имат училище.

– Аз няма да преча. Мога и на пода.

– Не може. Казах ти вече. Обади се на Георги.

Жената затвори. Седя още няколко минути, после набра друг номер. Този път мъжки глас, сърдит, като че ли го събудиха:

– Мамо, в колко часа…? Не можеш ли да минеш утре? Ние сме си легнали.

– Синко, аз съм на гарата. Няма къде да спя.

– Ами, аз не знам. Питай Симона. Тя е сама.

Затвори.

Тя остави телефона на коленете си. Не плака. Просто седеше, с ръце върху чантата, и дишаше тежко, като човек, който е мъкнал нещо тежко по стълбите, а не куфар с четрийсет и два килограма.

Аз бях зад щанда, попълвах регистъра и си мислех за автобуса, който изпусках в единайсет и половина, ако не излезех навреме. Имах точно осемнайсет минути. Обадих се на майка ми да вземе детето от детската градина, защото тази сутрин бях закъсняла и тя беше останала без кафе.

Чух третия разговор. Тя набра дъщеря си по-малката – предполагам, Симона. Гласът ѝ беше по-мек, но въпросът същият:

– Сими, може ли само тази нощ?

– Мамо, не мога. Наистина. Съжалявам.

Жената сложи телефона в чантата. Стана. Прибра ключа от рецепцията, без да ме погледне в очите. Качи се отново по стълбите.

Към полунощ аз все пак излязох от смяна. Бях оставила на колежката бележка за стаята. Навън още валеше. Вървях бързо към спирката, когато се върнах – бях забравила чадъра си. Тогава я видях през стъклената врата. Тя стоеше долу, във фоайето, до дивана. Не беше легнала. Беше сложила мокрото си палто върху облегалката и седеше с гръб към мен. Пред нея на ниската масичка имаше празна пластмасова чаша.

Влязох. Тя се сепна, но не каза нищо.

– Не спите ли? – попитах, макар да беше глупаво.

Тя сви рамене.

– Не ми се спи.

Извадих от шкафа електрическа кана, пуснах я. Направих ѝ чай от лайка. Сложих две пакетчета захар до чашата. Не казах „защо плачете“ или „имате ли нужда от лекар“ – просто оставих всичко на масата и излязох.

На следващата сутрин тя слезе в осем. Беше облечена със същите дрехи, косата ѝ беше сплъстена от сън или от дъжд. Попита ме дали знам къде може да се наеме стая – евтино, за месец, може и без договор. Аз не съветвам клиенти, така е по правилник, но ѝ казах, че на улица „Пирин“ има табела „стаи под наем“, защото майка ми живееше наблизо. Не ѝ дадох адрес, само улицата.

Тя кимна и тръгна. Куфарът пак се килваше.

Смених се в три следобед. На автогарата видях, че на пейката до спирката седи същата жена. Беше си купила баничка от будката и я държеше в салфетка, без да яде. До нея стоеше куфарът. Тя гледаше таблото с разписанията, но не тръгваше.

Не се спрях при нея. Защо да се меся? Всеки си има история, а аз изпусках автобуса.

След две седмици в пощенската кутия на хотела имаше плик без марка. Вътре – двайсет лева и листче, написано с треперещ почерк: „За чая. И за това, че не попитахте нищо.“

Не знам защо, но скъсах листчето и задържах парите.

Минаха месеци. Беше вече април. Една събота сутринта пазарувах на пазара до гарата. На щанда за сирене видях същата жена – без куфар, с торба от хартия, пълна със зеле и картофи. Носеше светла забрадка. Изглеждаше по-спокойна, макар че брадичката ѝ трепереше, когато вади портфейла да плати.

Тя ме позна. Усмихна се с крайчеца на устата, но не като човек, който се радва, а като човек, който е свикнал да поздравява.

– Наехте ли стая? – попитах, защото това беше нормално да попитам.

– Да. При една баба, на улица „Опълченска“. Скромно е, ама имам ключ.

После извади от джоба на палтото си връзка с два ключа и ги показа, без да каже нищо.

– И вече не плащам на децата – добави тя тихо, сякаш на себе си. – Спрях в края на март. Не им дължа.

Разбрах, че не е нужно да питам нищо повече. Тя плати за картофите – три лева и четирийсет стотинки – и си тръгна. Торбата се люлееше, но не изглеждаше тежка.

Истинският край дойде по-късно, в края на юни. Вечерта беше топла, отворях прозореца на фоайето, за да не ми се спи. Влезе млада жена на около трийсет и пет, с изрусена коса и чанта през рамо. Погледна към рецепцията, към таблото с цените, после към мен.

– Търся майка си. Мария Димитрова. Отсядала е тук… през февруари?

– Да, помня я.

– А сега? Знаете ли къде е?

– Не мога да давам информация за гости – казах аз, макар че тя дори не беше попитала по този начин.

Жената извади от чантата си плик. Бял, с надпис с химикал. Остави го на щанда.

– Можете ли да ѝ го предадете, ако се върне? – попита. – Вътре са пари. И… извинение.

Не докоснах плика.

– Тя не се е връщала.

Жената прехапа устни. Стоя така половин минута, после излезе. Пликът остана на рецепцията.

След три дни дойде Мария. Беше с нова чанта – малка, от изкуствена кожа, с цип. Не влачеше куфар. Беше оставила пазарската торба на входа.

Казах ѝ, че дъщеря ѝ е търсила.

Тя не попита „коя дъщеря“. Просто кимна.

– Да. Знам. Георги звъня вчера. Каза ми, че Симона ме търсила.

После взе плика от мен. Отвори го. Вътре имаше три банкноти по петдесет лева и една по двайсет – хиляда и седемдесет лева общо – и малка картичка. Тя я обърна, прочете нещо, после я скъса на две, на четири. Пусна я в кошчето до рецепцията.

Банкнотите прибра в чантата си.

– Това са парите за наема – каза тя спокойно. – За три месеца. Тя мисли, че така се откупува.

Извади от чантата си друга картичка – синкава, с цвете на гърба. Написа нещо с химикал, който взе от щанда ми, без да пита. После я пъхна в нов плик, който извади от същата чанта, и ми го даде.

– Ако дъщеря ми дойде пак, дайте ѝ това.

Не погледнах плика. Просто го сложих под тезгяха.

Мария се обърна и тръгна към вратата. На прага спря.

– Намерих си гарсониера – каза, без да се обръща. – Двеста и петдесет лева на месец. С двоен електромер. И най-после не съм гост.

Излезе. Аз останах на рецепцията, с плика в ръка. Не го отворих. Знаех, че вътре няма нищо за мен – но че този път тя е написала нещо, което не може да се скъса.