Куверт за петдесет лева

Стоянка отброи банкнотите на кухненската маса и ги подреди като карти за игра — една до друга, ъглите изравнени. Петдесет лева. Точно толкова, колкото щеше да похарчи за коледен подарък на снаха си Боряна.

Само че сега й ги връщаше.

— Мамо, недей така — каза синът й Николай от прага, още с якето на гърба. — Тя не иска парите ти обратно, тя иска да спреш да броиш.

— Аз не броя — Стоянка избута банкнотите към средата на масата. — Аз просто попитах защо получавам покана за рожден ден на съседката от блока, на кръщене на детето на братовчедката, на именния ден на леля Виолета от Сливен, дето не съм я виждала пет години. Всеки път плик. Всеки път по петдесет лева минимум.

Тя работеше като касиерка в аптека на "Витоша" вече двайсет и три години и знаеше цената на всяко нещо до стотинката. Пенсията, която получаваше от три години насам — тристате лева месечно — отиваше наполовина за лекарства, наполовина за тези пликове.

Боряна влезе в кухнята с телефона в ръка, все още отворен на групата във "Вайбър" — "Семейство Петрови", тридесет и седем души.

— Стойне — тя единствена я наричаше така, — тук пише, че утре е рожденият ден на братовчед ми Емил. Трябва да съберем по петдесет лева за подарък.

— Пак ли?

— Той ми е братовчед.

— Ти имаш колко братовчеди, Боряно?

Боряна вдигна очи от телефона.

— Единайсет.

Стоянка извади тефтерче от чекмеджето на бюфета — старо, с корица от изкуствена кожа, каквито продаваха на пазара до църквата "Свети Седмочисленици". Разтвори го на страница, изписана с дребен, равен почерк. Дати. Суми. Имена.

— От януари. Осем плика. Четиристотин лева.

Николай пребледня.

— Мамо, ти водиш ли си сметка на всичко?

— Аз водя сметка на всичко откакто съм касиерка, синко. Иначе как бих се справяла с касата двайсет и три години без нито една липса?

Боряна остави телефона на плота с тих тропот.

— Аз не съм искала пари от теб. Групата организира събирания, всеки участва по желание.

— По желание — повтори Стоянка. — А когато не участвам, ти ми казваш, че съм се "разделила" от семейството. Точно тези думи ми каза миналия месец, когато не дадох за сватбения подарък на племенника на брат ти.

В апартамента миришеше на кафе, недопито в чашата до мивката, и на препарат за прозорци — Боряна беше чистила стъклата сутринта, преди да тръгне на работа в счетоводната кантора на "Раковски". По телевизора в хола вървеше сутрешното предаване по bTV, звукът приглушен, никой не гледаше.

— Ще ти кажа какво предлагам — Стоянка затвори тефтерчето. — От днес нататък всеки от нас поздравява когото иска, с каквото иска, от собствения си джоб. Аз няма да участвам повече в общите пликове.

— Това е обидно за роднините — каза Боряна.

— Обидно е да смятам всеки месец колко ми остава за инсулин, след като платя за именния ден на човек, когото не помня как изглежда.

Николай седна тежко на стола до масата.

— Стига, моля ви. Хайде да не се караме заради петдесет лева.

— Не е за петдесет лева, синко — Стоянка го погледна право в очите. — За осем месеца стана четиристотин. За година ще станат шестстотин. Аз получавам триста на месец пенсия. Смятай сам.

Боряна скръсти ръце.

— Може би трябва да си вземеш друга пенсионна каса тогава, щом толкова ти тежи.

В кухнята се възцари напрежение, по-тежко от всеки вик. Николай стана и отиде да изключи котлона, на който водата за чая вече кипеше на празно, без никой да е сложил торбичка в чашите.

— Боряно — гласът на Стоянка беше равен, без крясък, — ти знаеш ли колко получавам аз?

— Не.

— Триста лева. А апартаментът, в който живеете вие двамата, е моят апартамент, регистриран на мое име, за който аз плащам данък сгради всяка година от джоба си, за да не се безпокоите вие.

Боряна отвори уста, но не каза нищо.

— И аз не съм искала благодарност за това. Никога не съм искала. Но да ми обяснявате, че трябва да намеря "друга пенсионна каса", за да мога да давам по петдесет лева на всеки братовчед единайсети път — това вече е нещо друго.

Николай застана между тях, макар никой да не се беше приближил физически.

— Мамо, апартаментът е записан на теб, но ние двамата плащаме тока, водата, интернета. Не е честно да го вадиш сега като аргумент.

— Не го вадя като аргумент, синко. Вадя го, защото искам да разбереш едно нещо. Аз давам много повече, отколкото се вижда на повърхността. И имам право да реша откъде да спра.

Тя стана, отиде до бюфета и извади син класьор — от онези, дето продаваха в книжарницата до училището, където беше учил Николай. Отвори го на масата пред двамата.

Вътре беше нотариалният акт на апартамента.

— Утре сутрин отивам при нотариус "Кера Тодорова" на "Граф Игнатиев". Ще прехвърля апартамента на твое име, Николай — на теб самия, не на двама ви заедно. Като дарение, докато съм жива, за да няма после спорове за наследство между братята ти.

Боряна пребледня.

— Защо само на него?

— Защото имотът е моят, купен от моя първи съпруг, бащата на Николай, царство му небесно. И защото искам да реша аз, докато мога да решавам. А ти, Боряно, от следващия месец сама ще решаваш откъде да намираш петдесетте лева за пликовете. Аз излизам от групата във "Вайбър" довечера.

— Мамо, това е прекалено — каза Николай тихо.

— Не е прекалено, синко. Прекалено беше да мълча три години.

На следващата сутрин, в девет без петнайсет, Стоянка стоеше пред кантората на нотариус Тодорова с папка под мишница — вътре документът за самоличност, старият нотариален акт, скица на имота. Чакалнята миришеше на прясно кафе от автомата в ъгъла и на мокър бетон — навън валеше ситен септемврийски дъжд.

Николай дойде сам, без Боряна. Седна до майка си на пейката.

— Тя не искаше да дойде — каза той. — Каза, че не й се гледа.

— Разбирам я.

— Мамо, наистина ли ще го направиш?

Стоянка отвори папката, прегледа документите за последен път, сякаш броеше банкноти на касата.

— Николай, аз не го правя, за да я накажа. Правя го, защото за пръв път от три години насам някой ме попита колко получавам аз, преди да поиска нещо от мен. И отговорът беше "триста лева". А искането продължаваше да е петдесет всеки две седмици.

Влязоха в кабинета. Нотариус Тодорова, жена на около шейсет, с очила на верижка около врата, провери документите, зачете гласно текста на дарствения акт. Николай слушаше, стиснал пръсти в скута си.

— Госпожо Стоянка — каза нотариусът, — сигурна ли сте в решението си? Веднъж подписано, дарението не може лесно да се отмени.

— Сигурна съм.

Тя подписа с химикалката, оставена на бюрото — обикновена химикалка, каквато би намерила и в чекмеджето на аптеката, дето беше работила двайсет и три години. Подписа два пъти, там, където й показаха.

Николай подписа след нея, ръката му леко трепереше.

Излязоха навън след половин час. Дъждът беше спрял, тротоарът лъщеше. Николай държеше плика с копието на новия акт.

— Мамо, какво ще правим сега?

— Ти ще платиш данъка за прехвърлянето, синко, от твоите пари, вече е твое задължение. А аз отивам на работа. Смяната ми започва в десет.

— А с Боряна?

Стоянка спря на тротоара и го изгледа право в очите.

— С Боряна ще говорите вие двамата вкъщи, като семейство. Аз няма повече да плащам за пликове, които не съм искала да пращам, и няма повече да търпя да ми се казва да сменям пенсионната каса. Останалото е между вас.

Тя тръгна към спирката на трамвая, папката вече празна под мишницата й, само личната карта вътре. Телефонът й избръмча — известие от групата във "Вайбър". Не го отвори. На следващата спирка щеше да купи торбичка мента от будката, каквато купуваше всяка сряда от петнайсет години, и щеше да я изяде на касата между двама клиенти, докато чакаше рецептите да минат през системата.

Вечерта, когато се прибра, апартаментът беше тих. Боряна седеше в хола с телефона в ръка, групата "Семейство Петрови" отворена на екрана — но без снимката на Стоянка сред участниците.

— Излязла си от групата — каза тя, когато свекърва й влезе.

— Излязох.

— А апартаментът?

— Вече е на Николай. Ще живеете тук, както и досега. Само аз няма да плащам за нищо, което не съм решила сама да платя.

Боряна остави телефона на масичката, обърната с екрана надолу.

— Мислех, че ще се скараме завинаги заради петдесет лева.

— Не сме се карали заради петдесет лева, Боряно. Карахме се, защото никой не ме попита колко ми остава накрая на месеца.

Стоянка отиде в кухнята, извади тефтерчето от чекмеджето и на последната изписана страница, под последната сума от четиристотин лева, написа с равния си, дребен почерк: "От тук нататък — по собствено усмотрение." Затвори тефтерчето и го прибра обратно на мястото му, до кутията с чай, дето стоеше от години.