Тринайсет години под един покрив с крясъци

Бях на седемнайсет, когато татко ми каза за развода на почивката в Банско, в малък хотел до главната улица, откъдето от прозореца се виждаше Вихрен и откъдето всяка сутрин ми купуваше баница от една и съща будка. Каза го спокойно, на закуска, все едно говореше за времето. Мама беше останала в Пловдив, защото точно тогава имаше извънредни смени в поликлиниката.

Не се учудих. Караха се откакто се помня — за пари, за това кой ме взима от уроците по английски, за какво ли не. Усетих дори нещо като облекчение. Щом не се обичат, нека се разделят, помислих си тогава, дъвчейки баницата.

Прибрахме се в неделя вечерта. Мама вече знаеше — обадил се беше някой от роднините, леля май, не помня точно. Щом прекрачих прага, видях лицето ѝ и разбрах, че сега ще се случи нещо.

— Ти ѝ каза? Без мен? — крещеше на татко, но гледаше мен.

Същата вечер татко си събра два куфара и се изнесе при брат си в Асеновград. Останах с мама сама, в апартамента на четвъртия етаж на блока на улица „Христо Ботев“, където асансьорът от години миришеше на влага, а съседът отдолу държеше куче, което лаеше при всяко тръшване на врата.

Бях в дванайсети клас, матурите — след пет месеца. Нямаше къде да бягам.

От онзи ден започна нещо, което тогава не умеех да назова. Мама никога не беше нежна — помня шамарите от детството, помня и как хвърляше чинии, когато побеснееше. Но след като татко си тръгна, това се засили. Крещеше, че заради мен си е тръгнал, че ако се учех по-добре, ако не бях толкова затворена в себе си, може би щеше да остане. Друг път сядаше на кухненския стол, пушеше цигара до открехнатия прозорец и говореше тихо, почти на себе си:

— Скоро ще умра. Сърцето ми е слабо. Ще видиш.

Правех всичко възможно да я успокоя. Готвех обяд, макар едва да ми оставаше време за подготовка по химия за матурата. Спрях да вдигам на татко — мислех си, че ако покажа на мама, че избирам нея, ще се укроти, ще стане отново тази отпреди години. Не стана. Колкото повече давах, толкова повече ми вземаше.

Взех матурите достатъчно добре, за да ме приемат в „Медицински университет“ в Пловдив за медицинска сестра, но останах в Пловдив, защото мама каза, че сама няма да се справи. Всъщност учех наблизо, но продължавах да живея с нея и всеки ден се прибирах късно от практика в болницата. Губех се от седмица на седмица — не мога да го опиша по друг начин. Спрях да се гримирам, спрях да отговарям на приятелките си, дори храната изгуби вкус.

Помня онзи ден като през мъгла и същевременно прекалено ясно. Седях в старата тойота ярис, която наследих от баба, на паркинга пред „Кауфланд“ на булевард „Васил Априлов“. Двигателят работеше на празен ход, радиото свиреше нещо, което не слушах. И изведнъж си помислих — спокойно, без емоция, все едно бе списък за пазаруване — че би стигнало да завъртя волана при надлеза на Коматевско шосе, че това би сложило край на всичко.

Мисълта продължи някакви си три секунди. Но тези три секунди ме уплашиха повече от всичко, което мама някога ми беше казвала.

Слязох от колата, обадих се на една приятелка от университета, Ивана, и ѝ казах неща, които никога преди не бях казвала на никого. Тя ми уреди контакт с психолог, който приемаше в кабинет до площад „Централен“, по-евтино от евтино, всъщност безплатно — по някаква програма за студенти.

На третата визита казах на глас това, от което дотогава се страхувах да си призная дори пред себе си: че не съм в състояние да спася мама. Че не е моя работа, на тридесет и две години по-малко от нея, да нося целия ѝ живот на гърба си.

Изнесох се три месеца по-късно, в едностаен апартамент на улица „Коматевско шосе“, точно до надлеза от най-лошата ми мисъл. Платих депозита с парите, които бях спестявала за следването — осемстотин лева, последните, които имах. Смених си номера. Не блокирах мама демонстративно, просто спрях да вдигам, когато звънеше за пети път за деня.

Изминаха четири години. Завърших медицина за сестра, работя вече в кардиологично отделение в болница „Св. Панталеймон“. С татко възстановихме връзката — виждаме се на всеки две седмици за обяд, понякога у него в Асеновград, понякога у мен. Носи ми все едни и същи кифли с крем от пекарната на ъгъла, защото помни, че ги обичах като дете.

С мама не говоря. Обаждаше се още една година, после спря. Леля казва, че живее сама сега, че е продала апартамента на „Христо Ботев“ и си е купила по-малък, в квартал „Тракия“. Не питам за подробности.

Миналата седмица намерих в едно чекмедже стара снимка от Банско, онази от почивката, когато татко ми каза. На нея съм с баница в ръка, усмихната, без представа за нищо. Прибрах я обратно в чекмеджето и отидох на работа на нощна смяна.