Четиринадесет вечери по десет и половина, и аз не забелязах нищо

Казвам се Йордан, на седемдесет и две съм, живея в Пловдив, в блок на улица „Васил Левски", на четвъртия етаж, без асансьор — колене вече не ме канят на разходка, но стълбите ги правя всеки ден по две пъти. Жена ми се казва Радка, на шестдесет и девет е. Венчани сме от четиридесет и четири години, в черквата „Света Марина", на пети юни, със сватба на двайсет и осем човека и с оркестър, който свиреше до три през нощта.

От есента на миналата година Радка започна да си ляга по-рано. Отначало не му обърнах внимание. Мислех си — умора, възраст, циркулация. На нашата възраст човек лягаш и става по-рано, нормално е. В единайсет. После в десет и половина. После дори в десет. Аз гледах телевизия до късно — новините, после някой турски сериал по BTV, после каквото хванат очите ми. Радка ставаше от дивана, казваше „лека нощ, Данчо" — тя единствена ме нарича с галено име, никой друг от четиридесет и четири години — и отиваше в спалнята.

Мислех си, добре, остарява жената, нищо лошо. Телевизорите у нас са два — един в хола, един в спалнята, стар „Samsung", който синът ни донесе, когато смени своя. Не разбирах защо не си пусне нещо тя там, в спалнята, щом не иска да гледа с мен турските сериали. Но не питах. Носех ѝ чай с мента всяка вечер в десет без петнайсет — това го правя от двайсет години, навик, тя си пие чая, аз гледам новините, после тя отива да спи.

Една вечер влязох да търся зарядното за телефона — винаги някъде се загубва в тази къща, децата ли го местят, котката ли — и я намерих будна. Седеше, облегната на две възглавници, с книга в ръце. Четеше роман на Елена Алексиева, от библиотеката на читалището взет.

— Мислех, че спиш.

— Не.

Това се повтори още няколко пъти през следващите седмици. Влизах за нещо — за очилата, за хапчето за кръвно, което забравям винаги на нощното шкафче — и я намирах будна, с лампата над главата запалена, с книга. Не спеше. Просто не искаше да е с мен в хола.

Една съботна вечер, докато миеше чиниите от боба с наденица, който сготвих специално — умея и аз нещо, не само да ламтя пред телевизора — реших да я попитам направо.

— Радка, защо бягаш да спиш толкова рано? Да не ти преча с нещо?

Тя затвори кранчето. Избърса ръцете си в кухненската престилка, онази на жълти цветчета, която е от панаира в Хасково преди пет години. И каза:

— Омръзна ми всяка вечер да седя и да гледам онова, което ти искаш да гледаш.

Останах като гръмнат. Казах ѝ за телевизорите — два са, защо не си пусне нещо друго, щом не ѝ харесва моят вкус.

— Защото после вечеряме и всеки изчезва в своята стая, Данчо. Това не е съвместен живот. Това е съквартирантство.

Думата „съквартирантство" ме прободе. Четиридесет и четири години, три деца отгледани, шест внучета, и тя ми говори за съквартирантство. Седнах на стола до масата, усетих студ в гърба, въпреки че отоплението беше пуснато.

Тя продължи. Каза, че откакто съм се пенсионирал — преди осем години, бях шлосер в завода за вагони — нашият ден се е смалил до нищо. Аз гледам футбол, после политическите студии по телевизията, после документалните филми за Втората световна война. Тя сядаше до мен, въпреки че почти никога не я интересуваше нищо от това. Полека-лека беше спряла да спори, да коментира, да казва нещо. Просто ставаше и отиваше да спи с книга в ръце.

— От месеци не говорим повече от петнайсет минути наред, Йордан.

Звучеше ми преувеличено. Но после се опитах да си спомня последния ни дълъг разговор. Истински разговор, не „донеси ми солта", не „звънѝ на дъщерята". Не можах. Живеехме заедно, ядяхме заедно, пазарувахме заедно в „Кауфланд" всяка събота сутрин, но през по-голямата част от времето просто делихме една стая, без да се виждаме наистина.

Попитах я дали е уморена от мен.

— Уморена съм от начина, по който живеем.

Не беше същото, но заболя повече.

Няколко дни бях ядосан. Чувствах, че изведнъж всичко, което за мен беше спокоен съпружески живот, за нея е било досада и празнота. Не говорихме много тия дни, само колкото трябва. Тя готвеше, аз ядях, мълчах пред новините, лягах си в полунощ, тя — в десет.

На петия ден седна срещу мен на масата, без телевизор, без радио, и каза нещо, което не очаквах:

— И аз съм виновна. Трябваше да кажа по-рано, вместо да се оттеглям всяка вечер без дума.

Започнахме с малки промени. Два пъти седмично спираме телевизора след вечеря. Понякога говорим — за внуците, за баба ѝ от Карлово, за това как едно време танцувахме на площада в събота вечер. Друг път играем белот, двамата, на масата в кухнята, с фасул за залог вместо пари, както едно време. Излизаме и на разходка покрай Марица, когато времето е хубаво — тя обича пейката до стария мост, аз мразя комарите там, но отивам.

Правим и неща поотделно. Аз продължавам да гледам мачовете — Левски не пропускам при никакви условия. Тя се записа в читателски клуб към читалището „Пеньо Пенев", всеки вторник в пет следобед, с кафе и бисквити, с жени на нейната възраст, които обсъждат книги, каквито аз никога не бих докоснал.

Странното е, че започнахме да се разкайваме си малко един друг. И това ни се отрази добре.

Една вечер, преди две седмици, Радка си легна рано отново — в десет без петнайсет. Попитах я тревожно дали нещо не е наред.

Тя се засмя, затвори книгата си и отвърна:

— Днес наистина ми се доспа, Данчо. Само това.

Звучи като малка история. Нямаше изневяра, нямаше развод, нямаше голяма криза. Но разбрах колко лесно е да объркаш отсъствието на скандали с истинското добруване. Двойка понякога не се разпада от сватба. Просто спира да се гледа достатъчно дълго.

Вчера, в четвъртък, дъщеря ни Мария дойде за обяд с внучката, малката Боряна, на три годинки. Радка извади старите снимки от сватбата ни — от онзи кожен албум с изтъркани ъгли, който пазим в скрина — и показа на детето как баба и дядо танцуваха пред черквата. Боряна питаше защо дядо е с мустаци на снимката и защо не сега. Радка се засмя и отвърна, че дядо е остарял, но още танцува добре, стига да го поканиш.

Тогава я поканих. Станах от стола, подадох ѝ ръка, пуснах едно парче от касетофона на сина ни — стар шлагер от седемдесетте, „Моя скъпа". Танцувахме в хола, пред изумените очи на Мария и смеха на Боряна, бавно, непохватно, с болните колена и всичко.

Радка ме погледна и каза само:

— От колко време не сме го правили това.

Не беше въпрос. Беше сметка, която и двамата знаехме точния отговор.